Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Защо ме отвеждаш надалеч от останалите, за да говорим? — попита Воршева. Предизвикателният й тон противоречеше на загрижените й очи. — Какво имаш да криеш?
— Не да крия — отвърна Джосуа и стисна ръката й. — Просто исках да поговорим някъде, където няма да ни прекъсват.
— Моят народ не крие нищо. Не можем, понеже живеем съвсем близо един до друг.
Джосуа кимна.
— Само исках да кажа, че съжалявам, много съжалявам.
— Съжаляваш?
— Да. Отнасях се с теб лошо, както признах и пред баща ти. Не ти отдавах уважението, което заслужаваш.
Лицето на Воршева се разкриви в гримаса, която изразяваше нещо средно между радост и мъка.
— Ох, ти все още не ме разбираш, принц Джосуа от Еркинланд. Не се интересувам от уважението, не и ако то е всичко, което ми даваш. Искам вниманието ти. Искам сърцето ти! Ако ми дадеш това, може да ми даваш колкото си щеш… безуважение…
— Неуважение — тихо я поправи той.
— Колкото неуважение искаш. Не се дръж с мен, както със земеделците, които идват при теб за справедливост. Не искам внимателното ти обмисляне, преценяване и говорене, говорене, говорене… — Тя бързо забърса една ядна сълза. — Просто ми дай сърцето си, проклет живеещ сред камъни такъв!
Двамата спряха насред високата до коленете, люлееща се от вятъра трева.
— Опитвам се.
— Не, не се опитваш — горчиво изсъска тя. — Ти пазиш лицето на онази другата в сърцето си, на жената на брат ти. Мъже! Всичките сте малки момчета, пазите старите си любими в сърцата си като изгладени камъчета, които сте намерили. Как мога да се боря с мъртва жена!? Не мога да я хвана, не мога да я зашлевя, не мога да я прогоня или да те последвам, когато отиваш при нея! — Тя дишаше тежко, стъпила здраво в тревата, готова за битка. После сложи ръце на корема си и чертите й омекнаха. — Но на нея не даде дете. Даде го на мен.
Джосуа погледна безпомощно бледото й лице, розовата червенина по бузите й и облака от черна коса. Някакво движение привлече погледа му: един заек изскочи от туфа трева, спря и се изправи на задните си крака, за да се огледа. Тъмните кръгли очи на животинчето се взряха в неговите. След миг то подскочи и изчезна като сива сянка през ливадата.
— Ти не си направила нищо лошо. Нищо, освен че си се привързала към един замислен призрак, жалко подобие. — Той се усмихна тъжно, а после се засмя. — Но от една гледна точка, предполагам, аз се преродих. Беше ми позволено да живея, когато сигурно трябваше да умра, така че трябва да приема това като знамение и да гледам на живота си по различен начин. Ти ще родиш детето ни и ще се оженим, когато стигнем до Камъка на раздялата.
Тъмните очи на Воршева блеснаха от възмущение.
— Ще се оженим тук, пред очите на народа ми — твърдо каза тя. — Ние сме сгодени. И всички ще видят сватбата ни и ще спрат да шушукат зад гърба ни.
— Но — започна той — ние трябва да бързаме…
— Ти нямаш ли чест? — попита тя. — Ами ако те убият преди да стигнем до този Камък на раздялата? Детето в мен ще е копеле… а аз дори няма да съм вдовица.
Джосуа понечи да отговори, но вместо това отново се разсмя, прегърна я през кръста и я придърпа към себе си, без да го е грижа за раните му. Тя се възпротиви за миг, но после му позволи да я прегърне, макар все още да се мръщеше.
— Права си. Няма да го отлагаме. Отец Странгиард ще ни ожени и аз ще ти бъда добър съпруг и ще те пазя. А ако умра преди да стигнем до целта си, ти ще си най-красивата вдовица в степите. — Той я целуна. Останаха под дъжда, с притиснати едно към друго лица.
— Ти трепериш — най-после каза Воршева и се освободи от прегръдката на Джосуа. — Ходил си твърде дълго. Ако умреш преди да се оженим, ще развалиш всичко! — Лицето й се бе смекчило, но върху него още имаше някаква следа от мрачно предчувствие, страх, който не искаше да си отиде. Джосуа хвана ръката й и я вдигна към устните си. Обърнаха се и тръгнаха към лагера бавно, толкова внимателно, като че ли и двамата бяха много, много стари.
— Трябва да си тръгна — обяви Гелое същата вечер. Хората на Джосуа се бяха скупчили около огъня: бурният вятър тресеше стените на убежището им.