Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Надявам се, че ще размислиш — каза Джосуа. — Имаме нужда от мъдростта ти.
Деорнот бе едновременно доволен и нещастен, че вещицата си тръгва.
— Ще се срещнем отново, при това скоро. Но трябва да избързам до Камъка на раздялата. Вие вече сте в безопасност, а има неща, които трябва да свърша там, преди да дойдете.
— Какви неща? — Деорнот чу подозрението в собствения си глас и сам се засрами, но като че ли никой друг не забеляза.
— Там ще има… — Гелое сякаш търсеше думи — сенки. И звуци. И бледи следи, като вълничките, които остават, когато хвърлиш камъче във вода. Жизненоважно е да се опитам да ги разчета, преди да дойдат хора и да изпогазят всичко.
— И какво ще ти кажат тези неща? — попита Джосуа.
Гелое поклати побелялата си глава.
— Не зная. Може би нищо. Но Камъкът се възправя на много могъщо място. Може да се окаже, че има неща, които мога да науча. Изправяме се срещу безсмъртен враг — може би ще успеем да намерим някаква подсказка как да го победим сред следите на безсмъртния му народ. — Тя се обърна към херцогиня Гутрун, която държеше спящата Лелет в скута си. — Ще пазиш ли детето, докато се видим пак?
Гутрун кимна.
— Разбира се.
— Защо не я вземеш с теб? — попита Деорнот. — Нали каза, че тя ти помагала да… да фокусираш способностите си по някакъв начин.
В очите на Гелое проблесна огнена светлина.
— Вярно е. Но тя не може да пътува по начина, по който трябва да пътувам аз. — Вещицата се изправи и затъкна крачолите си в дебелите си ботуши. — А и ще се справя по-добре, ако пътувам през нощта.
— Но така ще пропуснеш сватбата ни! — възкликна Воршева. — Отец Странгиард ще ни ожени с Джосуа утре сутринта.
Всички, които още не бяха чули новината, им честитиха. Джосуа прие поздравленията така спокойно и елегантно, като че ли седеше в тронната си зала в Наглимунд. Усмивките на Воршева най-после преминаха в сълзи, които без съмнение бяха от радост, и тя заплака на майчинското рамо на Гутрун. Лелет, която се бе събудила и измъкнала от скута на херцогинята, ги наблюдаваше мълчаливо. Отец Странгиард я прегърна с тънките си ръце.
— Това е добра новина, Воршева, принц Джосуа, но не мога да остана — каза Гелое. — Не мисля, че ще ви липсвам. Не съм много подходяща за забавления и веселия, а и съм много притеснена. Искаше ми се да тръгна вчера, но останах, за да се убедя, че наистина ще си вземете конете. — Тя посочи към тъмнината от другата страна на подслона, където новите коне на принца мърдаха и пръхтяха. — Не мога да чакам повече.
След кратки разговори насаме с Джосуа и Странгиард, както и след няколко думи, които прошепна в ухото на Лелет (думи, които малкото момиче прие толкова спокойно, все едно слушаше гласа на океана да отеква в морска раковина), Гелое се сбогува набързо и тръгна в тъмнината; износеният й плащ плющеше от режещия вятър.
Деорнот, който седеше най-близо до ръба на заслона, подаде глава навън. Бе чул някакво скръбно ехо да долита от изчистеното от ветровете небе, но когато вдигна очи, погледът му улови само за миг някаква крилата сянка да преминава пред студената луна.
Деорнот стоеше на стража — не се бяха доверили дотолкова на тритингите, че да си загубят ума. Джосуа изкуцука навън и се присъедини към него.
— Звездите едва са се завъртели — прошепна Деорнот. — Вижте, ето я Лампата, едва се е помръднала. — Той посочи една бледа светлинка в небето. — Не е ваш ред да пазите, ваше височество. Връщайте се вътре.
— Не мога да спя.
Деорнот бе сигурен, че усмивката му не се вижда в тъмнината.
— Не е необичайно човек да се тревожи и съмнява в нощта преди сватбата, сир.
— Не е това, Деорнот. Моите тревоги и моите съмнения в себе си, както ти правилно отбеляза, са незначителни. Има по-важни неща, за които да мисля.
Деорнот уви яката на плаща си по-плътно около врата си. Нощта бе станала много студена.
— Радвам се, че съм жив — най-накрая каза Джосуа, — но се чувствам малко като мишка, на която котката е позволила да избяга в ъгъла. Жив, да, но докога? Сега Ръката на Севера се протяга, много по-лоша от злото на брат ми. — Той въздъхна. — Някога таях надежда, че разказът на Джарнауга е неверен, въпреки всички доказателства, но в мига, в който видях онези бели лица да ме гледат при стените на Наглимунд, нещо в мен умря. Не, не се тревожи, добри ми Деорнот — бързо добави принцът, — няма да започна да бръщолевя, от което зная, че тайничко се страхуваш. Взех съветите ти присърце. — Той се изсмя горчиво. — Но ти казвам истината. Има омрази, които текат през този свят, горещи и живи като кръв. Всичките ми проучвания на злото с братята на Усирис, всичките им научни обмисляния на Дявола и работата му не бяха толкова красноречиви, колкото един-единствен миг на взиране в тези черни очи. Светът има тъмно подмолие, Деорнот. Чудя се дали не е по-добре да не преследваме знанието.