Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Джосуа нетърпеливо махна с ръка. Караниците между клановете на тритингите бяха пословични.
— И какво правят живеещите сред камъни, за които каза? Кои са те?
Хотвиг сви рамене и попипа сплетената си брада.
— Кой би могъл да каже? Дойдоха от запад — цели семейства. Някои пътуват във фургони, както прави и нашият народ, други пеша — но не са наши хора, не са тритинги. Чухме за тях от нашите разузнавачи, когато бяхме на предпоследното си Събиране, но те минаха през северната част на Високите тритинги и си отидоха.
— Колко?
Тритингът отново сви рамене.
— Колкото два или три от малките ни кланове.
— Значи сто или двеста. — Принцът като че ли за миг забрави за болките си: лицето му се разведри, докато обмисляше чутото.
— Но това не е всичко, принц Джосуа — малко прекалено разпалено каза Хотвиг. — Това беше само първата група. Оттогава има и други. Лично аз видях поне двайсетина. Обаче те са бедни и нямат коне, така че ги оставяме да излязат от земите ни.
— Но не позволихте на моята група да премине, а ние нямахме и един кон. — Усмивката на Джосуа бе сардонична.
— Защото Фиколмий знаеше, че сте вие. Граничните пазачи ви наблюдаваха няколко дни.
Деорнот се приближи до тях, като почти влачеше мърморещия пазач.
— Избрах, ваше височество. Вижте. — Той посочи един дългокрак червеникавокафяв кон. — Тъй като избрахте Вятокрък за себе си, принц Джосуа, аз избрах този за мен. Казва се Дивисвет — Див проблясък.
— Чудесен е — усмихна се Джосуа. — Виждаш ли, Деорнот, спомних си какво ми каза за конете на тритингите. Сега имаме техни коне, точно както искаше.
Деорнот погледна превръзките на Джосуа и каза:
— Цената беше твърде висока, сир. — Очите му бяха изпълнени с тъга.
— Покажи ми останалите, които си избрал — каза Джосуа.
Когато се върнаха от пасището, Воршева излезе да посрещне принца. Хотвиг хвърли само един поглед на лицето й и се измъкна.
— Много си глупав, че излезе! Трябва да лежиш! — Дъщерята на тана се обърна към Деорнот. — Как можа да го държиш навън толкова дълго? Той е много зле!
Деорнот не отвърна нищо, а само се поклони. Джосуа се усмихна и каза:
— Успокой се. Вината не е на сър Деорнот. Аз настоях да видя конете, тъй като съвсем сигурно ще си тръгна оттук на кон, а не пеша. — Той се подсмихна печално. — Напоследък не бих могъл да извървя повече от един фурлонг дори и ако животът ми зависи от това, нали разбираш. Но ще събера сили.
— Не и ако стоиш на студа. — Воршева стрелна Деорнот с острия си поглед, като че ли го предизвикваше да спори. После хвана Джосуа под ръка, нагоди скоростта си към несигурните му стъпки и тримата тръгнаха към лагера.
Групата на принца все още бе затворена. Фиколмий бе изръмжал, че само защото е загубил един облог, не следва да се отнася към презрените живеещи сред камъни като към хора от клановете, но някои по-благородни тритинги им бяха донесли одеяла, въжета и колчета за палатки. Фиколмий все пак не беше крал и много тритинги не се съобразяваха с желанията му.
Водени от практичната херцогиня Гутрун, хората на Джосуа бързо направиха от даренията сигурен подслон, затворен от три страни и покрит с двоен пласт одеяла от дебела вълна. Това донякъде ги предпазваше от студения дъжд, който като че ли увеличаваше силата си с всеки изминал ден.
Сиво-черното небе висеше заплашително близо, като че ли самите равнини бяха повдигнати от великански ръце. Това лошо време, което траеше вече почти цяла седмица, а с прекъсвания — повече от месец, би било необичайно дори и през ранната пролет. Сега обаче бе разгарът на лятото и хората от клана на Жребеца явно бяха обезпокоени.
— Хайде, лейди — каза Джосуа, когато стигнаха заслона. — Нека се поразходим още малко.
— Ти изобщо не трябва да ходиш! — възмутено каза Воршева. — Не и с твоите рани! Трябва да пийнеш топло вино и да си легнеш.
— Въпреки това — твърдо отвърна Джосуа — нека повървим. Ще очаквам виното с нетърпение. Деорнот, би ли ни извинил?…
Деорнот се поклони, спря до оградата на пасището, погледа известно време след куцукащия принц и после влезе вътре.
Победата на Джосуа над Утварт бе донесла някои удобства. Също като дамата си, принцът бе сменил парцалите си с по-ново облекло и сега носеше меки кожени панталони, ботуши и вълнена риза с широки ръкави — облеклото на граничен пазач, а вместо принцовата диадема носеше вързан през челото ярък шал. Воршева беше с широка сива рокля, вдигната и стегната на талията по обичая на тритингите, за да не се мокрят полите й в тревата, така че се виждаха дебелите й вълнени гети и ниските й ботуши. Бе свалила бялата си булчинска лента.