Камъкът на раздялата

Един ден, когато желанието му за нещо стабилно за ядене се бе превърнало в подлудяваща мания, някакъв объркан от студа бръмбар пресече пътя му. Рейчъл Драконката се отвращаваше от всякакви такива гадни вредители, но стомахът на Саймън не искаше да се съобразява с обучението на Рейчъл.

Въпреки празния му стомах, първият бръмбар му бе много труден. Когато усети как малките крачка мърдат в устата му, Саймън се задави и изплю насекомото в снега. Догади му се — но миг по-късно отново вдигна бръмбара, сдъвка го и бързо го преглътна. Бръмбарът приличаше на мека и малко мърдаща орехова черупка, а вкусът му бе малко по-лош от плесенясал дъх. Когато изтече цял час и нито едно от ужасните предричания на Рейчъл не се сбъдна, Саймън започна да наблюдава внимателно земята за още такива бавнодвижещи се хапки.

Различен от огромния му глад, а по някои критерии и по-лош, бе студът: когато успееше да намери нещичко за ядене, гладът му поне за миг намаляваше, а когато се раздвижеше сутрин, мускулите преставаха да го болят поне малко… но след момента, когато за пръв път бе пропълзял в горското си легло, той никога не се стопли отново. Когато спреше да се движи дори и за няколко кратки мига, започваше да трепери неконтролируемо. Мразът бе толкова безмилостен, че започна да му се струва, че го преследва като враг. Той го проклинаше немощно и размахваше ръце във въздуха, като че ли зложелателният студ бе нещо, което можеше да удари, както бе ударил дракона Игджарджук, но студът бе навсякъде и никъде — и нямаше черна кръв, която Саймън да пролее.