Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Ако присъствието на семейството на Утварт бе изненадващо, то появата на Фиколмий на сцената бе дори още по-неочаквана. Пограничният тан, който бе изпаднал в лошо настроение и практически бе преминал в нелегалност след победата на Джосуа, сега дойде до пасището — залиташе през лагера, следван от неколцина пазачи. Въпреки че се бе зазорило само преди час, очите на Фиколмий бяха кървясали и той изглеждаше пиян.
— В името на Тревния гръмовержец! — прогърмя гласът му. — Да не си мислехте, че ще оставя дъщеря си и нейният богат на коне съпруг да се оженят, без да дойда да споделя щастието им!? — Той се удари по дебелия корем и избухна в смях. — Продължавайте! Продължавайте! Чакаме да видим как се правят сватбите в лабиринтите на живеещите сред камъни!
При звука на бащиния си рев малката Хаяра направи крачка назад и се огледа диво, готова за бягство. Деорнот нежно я хвана за лакътя и тя събра кураж отново да застане до Воршева. Безнадеждно объркан, отец Странгиард започваше Манса Коноис — молитвата на събирането — няколко пъти без успех: всеки път загубваше мисълта си след няколко реда, започваше да пелтечи и спираше като каруца, чийто вол се е заинатил насред пътя. Всеки провален опит караше Фиколмий и пазачите му да се смеят все повече. И без това розовото лице на архиваря ставаше все по-червено и по-червено. Най-после Джосуа се наведе напред и зашепна в ухото му така, че никой друг не можеше да чуе:
— Ти си Носител на свитъка, отче, както бе и приятелят ти Джарнауга. Определено една проста манса е детска игра за теб, колкото и да те разсейват.
— Едно око приказва на сватбата на Една ръка! — извика Фиколмий.
Странгиард смутено попипа превръзката си, а после сериозно кимна.
— Ти… ти си прав, принц Джосуа. Прости ми. Нека да продължим.
Като изговаряше всяка дума внимателно, Странгиард напредваше през дългия ритуал, като че ли газеше в дълбоки и опасни води. Пограничният тан и неговите ломотещи приятели викаха все по-високо и по-високо, но свещеникът не се остави да бъде разсейван повече. Най-накрая наблюдаващата тълпа стана неспокойна, тъй като грубостите на Фиколмий й омръзнаха. Всеки път, когато поредната неприлична шега отекваше из пасището, мърморенето ставаше все по-силно.
Когато Странгиард вече наближаваше края на молитвата, се появи Хотвиг. Идваше от запад и явно бе яздил бързо.
За миг той объркано огледа сцената, а после скочи от седлото, пристъпи до тана си и заговори бързо, като сочеше натам, откъдето идваше. Фиколмий кимна и се усмихна широко, а после се обърна, каза нещо на другите пазачи и те се затресоха от смях. На лицето на Хотвиг се изписа объркване — объркване, което скоро се превърна в гняв. Докато Фиколмий и останалите продължаваха да се хилят на новината, която бе донесъл, младият тритинг решително се приближи до оградата на пасището, махна на Изорн и му каза нещо на ухото. Очите на римърсгардеца се разшириха. Когато отец Странгиард спря да говори за момент и се наведе към купата, която му трябваше за тази част от ритуала, синът на Исгримнур закрачи право към принц Джосуа.
— Прости ми, Джосуа — прошепна Изорн, — но Хотвиг казва, че шестдесет бронирани ездачи се приближават към лагера. На по-малко от една левга са и яздят бързо. Гербът на водача е сокол в алено и сребърно.
— Фенгболд! — стресна се Джосуа. — Какво прави този кучи син тук?!
— Фенгболд? — смаяно повтори Деорнот. Това му приличаше на име от друга епоха. — Фенгболд?
Учуден шепот премина през тълпата при това странно развитие на церемонията.
— Джосуа — напрегнато каза Воршева, — как може да говорите за такива неща сега?
— Наистина съжалявам, лейди, но нямаме избор. — Той се обърна към Странгиард, който стоеше и ги зяпаше; увереният му ритъм отново бе разстроен. — Мини към последната част.
— Ка… какво?
— Последната част, човече. Хайде, давай, побързай малко! Няма да позволя да кажат, че съм оставил моята дама неомъжена въпреки обещанието си, но ако стоим тук още дълго, тя ще стане вдовица преди мансата да свърши. — Той побутна свещеника не много любезно. — Краят, Странгиард!