Сърца за изгаряне [bg]

По радиото дочух:

— Осемнайсет на северната морава!

— Шестнайсет на южната — отвърна някой.

— Двайсет и осем пред сградата.

Пресметнах наум.

Шейсет и двама.

— Онези, които са на открито, спряха, но сред дърветата забелязвам движение. Идват още една-две дузини, може и повече.

Беше безнадеждно. Не мисля, че който и да е от нас бе готов да избие почти сто души.

Всички направиха крачка напред в пълен синхрон.

— Видя ли това?!

— Но как се координират така!?

Някой стреля от покрива. Пръстта пред един от тях, оплешивяващ мъж, към четиресетгодишен, експлодира с облаче черен прах. Мъжът не помръдна. Лицето му бе безизразно.

Още една крачка напред. Вече бяха още по-близо.

— Мисля, че стига толкова предупредителни изстрели. Трябва да почнем да ги сваляме.

— Не! — отвърна Дънк. — Ако открием огън, те ще се нахвърлят върху нас и сме свършени. Прекалено много са!

Разпознах гласа на Хобсън:

— Ако Пикфорд им е казал какво да правят, може да са невинни. Просто пионки. Както постъпи с мен.

Натиснах бутона на радиостанцията:

— Някой вижда ли го? Ако го отстраним, може всичко да приключи.

Никой не отговори. Едва шепа от нас знаеха как изглежда Пикфорд.

Без видима команда всеки от хората в бяло посегна зад гърба си и дръпна качулката върху лицето си.

После отново се раздвижиха.

Не крачка напред като преди, а бързо разместване — някои пристъпиха вляво, други вдясно.

Напред, назад, по диагонал. Почти дузина нови изникнаха откъм горичката и дерето до коловозите и се присъединиха към първите. После отново започнаха да се местят. Въпреки че се движеха в най-различни посоки, нищо от ставащото пред очите ни не изглеждаше случайно. Скоростта им бе една и съща. Никой не си гледаше в краката, нито се оглеждаше настрани или назад, но независимо от това никой не се спъна или блъсна в някого.

Всички продължаваха да гледат напред. Като ято птици в полет.

Когато най-накрая спряха, поне двайсетина нови хора в бяло стояха сред и без това огромната тълпа. Главите им бяха покрити, горящите свещи — в ръцете им.

Дейвид се обади някъде откъм моята лява страна.

Натиснах бутона за предаване:

— Слушалките!

Хората на Дънк надянаха шумопотискащите слушалки, включиха ги и ги свързаха към радиостанциите си.

Двамата със Стела постъпихме по същия начин.

Звуците от околния свят изчезнаха.

Миг по-късно дочух гласа на Дънк в слушалките:

— Говорете по радиото колкото се може по-малко и само при необходимост, иначе ще почнем да се надприказваме.

Хванах Стела за раменете и изрекох само с устни: „Добре ли си?“

Тя кимна и се усмихна измъчено.

По радиостанцията чух баща ми да казва:

— Джак? Няма те в спалното. Къде си?

Стела също го чу. Очите ѝ се разшириха.