Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
Роланд размаха ръце в знак да тичат към него. В същото време погледна на изток. Вълците не се виждаха. За момент се бяха скрили от поглед зад хълма.
Джейк и Бени се втурнаха през пътя, влачейки Франк. Роланд само се надяваше Вълците да не забележат пресните следи от обувките му. Момиченцето дотича последно.
— Долу! — извика Роланд. — Долу, долу, долу!
Скочи върху нея, Джейк се приземи върху него. Роланд чувстваше лудото биене на сърцето му и изпита моментно облекчение.
Тропотът се приближаваше, усилваше се с всяка секунда. Дали предните ездачи ги бяха забелязали? Скоро щяха да разберат. Засега оставаше само да се придържат към плана. В окопа щеше да е тясно, но ако Вълците ги бяха забелязали, всичко щеше да се реши без изстрелването на нито един куршум и без хвърлянето на нито една чиния. Имаха най-много минута, може би само четирийсет секунди и времето летеше.
— Мушкай се в скривалището — прошепна той на Джейк. — Веднага!
Джейк се изхлузи от него и изчезна под земята.
— Хайде, Франк. И тихо. След две минути можеш да крещиш колкото си искаш, но засега си дръж устата затворена. Това важи за всички ви.
— Ще мълча — изстена момчето.
Бени и сестричката на Франк кимнаха.
— По някое време ще изскочим и ще започнем да стреляме. Вие тримата — Франк, Франсин и Бени — ще кротувате. Не се показвайте. Ако ви е мил животът, стойте долу.
Роланд лежеше в мрака; усещаше миризмата на пръст и слушаше задъханото дишане на децата. Скоро този шум бе заглушен от приближаващия се тропот. Той отново гледаше през очите на въображението и интуицията. След по-малко от трийсет секунди, може би петнайсет, червеният гняв на битката щеше да го заслепи, но засега той виждаше всичко и то бе точно както го искаше. И защо не? Каква полза имаше да си представя провала?
Видя близнаците на Кала, проснати в най-гъстата и влажна част на оризищата, с омазани от тиня дрехи. Видя възрастните, наредени край брега. Видя Сейъри Адамс с чиниите и и Ара — жената на Кантаб — също с няколко, защото Ара също хвърляше (макар че като манихейка не можеше да дружи с другите жени). Видя неколцина мъже — Естрада, Адамс, Овърхолсър — въоръжени с ба. Вон Айзенхарт държеше пушката, която Роланд му бе почистил. На пътя видя приближаващата орда на сиво-зелените ездачи и сивите им коне. Вече забавяха ход. Металните им маски проблеснаха на слънцето. Иронията на тези маски бе, че под тях имаше още много метал. Роланд насочи окото на въображението си в търсене на друга група ездачи — които да отиват на юг към града. Не видя такива. В неговото въображение поне всички Вълци идваха насам. Така трябваше да бъде, ако бяха налапали примамката. Той видя фургоните покрай пътя и съжали, че не са разпрегнали животните, но, разбира се, така изглеждаше по-добре, сякаш бяха избягали панически. Видя пътя към мините, изоставени и действащи, и към пещерите зад тях. Видя как първите ездачи дърпат юздите си и как конете им гневно се озъбват. Видя през очите им не живи образи като през човешки очи, а застинали картини като в спи-се-ние. Видя детската шапчица, която Франсин Тавъри бе хвърлила. Освен образи той си представяше и миризми. Подуши нещо силно и апетитно — онова, което Вълците отнемаха от отвлечените деца. Във въображението си той имаше и уши и чу (много слабо) познатото щракане като от Анди, същото тихо бръмчене на релета, двигателчета, хидравлични помпи и боговете знаеха какви други устройства. Представи си как Вълците изучават обърканите следи на пътя (надяваше се да са объркани), после поглеждат към дерето. Защото нямаше никаква полза да си ги представя как гледат в другата посока, готови да изпекат десетимата като в тенджера. Не, те гледаха пътя през дерето. Трябваше да гледат натам. Те надушваха децата — може би не само веществото, съдържащо се в мозъка им, а и страха им, — виждаха няколкото дреболийки, изпуснати от плячката им. Седяха на железните си коне. И гледаха. „Хайде, вървете — мълчаливо ги подкани Роланд. — Вървете. Идете да ги потърсите. Вземете онова, за което сте дошли.“
Чу се силно изщракване от един от Вълците. То бе последвано от кратко изсвирване на сирена. След това прозвуча пронизително изсвирване, каквото Джейк бе чул в Когана. После те отново тръгнаха. Копитата на конете им прокънтяха върху огана, после по по-каменистия път към мините. Това бе единственият шум; конете не цвилеха уплашено като впрегнатите във фургоните. За Роланд това беше достатъчно. Те бяха налапали въдицата. Той извади револвера си. До него Джейк се размърда и Роланд се досети, че и момчето вади оръжието си.