Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Внезапно в своята треска, бедната жена чу да се произнася името й със слаб, но отчетлив глас. Кой можеше да произнася името на Луала?
Тя направи върховни усилия. Успя да се изправи на леглото си и да се ослуша…
Беше ли измамена, слухова илюзия?
— Луала! — чу да се произнася отново името й.
Вече не се съмняваше. Този, който я викаше, бе близо до нея.
— Луала в тази килия ли е? — попита гласът.
— Да, тук съм — изохка тогава просякинята. — Но кой сте вие и какво желаете?
Гласът замлъкна, но старата просякиня чу ясно шум от ключ в ключалката.
Поиска да превъзмогне слабостта си, да се приближи до вратата, но силите й изневериха. Падна пак върху леглото си, не можейки да мърда нито ръцете, нито краката си.
Кой би могъл да й прави посещение в подобен час на нощта? Беше ли великият инквизитор, когото съвестта смущаваше? Беше ли някой слуга от палата, който идеше да й помогне, да й донесе нещо за пиене?
Вратата се отвори тихо. Пълна тъмнина владееше в килията. Новодошлият не можеше да различи Луала. Той влезе с вълчи стъпки и напредна пипнешком, по дължината на стената, докато стигна до леглото на просякинята.
— Тя отново е припаднала — каза той ниско. — Луала, Луала, ето вода, хубава и прясна!
— Вода!… Вода, дайте ми вода! — промърмори откъслечно бедната, върху която думите бяха произвели магически ефект. — Бързо! Бързо!
Спасителят й протегна стомната, която държеше в ръка, и я приближи до устните й. Тя загълта жадно водата, която добрият непознат й бе донесъл. Почувствува голямо задоволство.
— Луала чувства ли се силна, за да върви? — запита я тайнственият посетител.
— Не — отговори слабо тя. — Не мога. Краката ми треперят от слабост и отказват да ми служат. Оставете ме където съм. Не мога да ходя!
— Луала е загубена, ако остане тук.
— Вие ми дадохте да пия — каза тя. — Мога да издържа до утре.
— Луала трябва да тръгне сега. Утре ще бъде много късно.
— Кой сте вие? — попита пак, пипайки с костеливите си пръсти дрехите на посетителя. — Знаете ли, че бандитите от инквизицията искат да ме убият?
— Тъмничарят е бъбрив и разкрива всичко — отговори човекът.
— Почакайте до следната нощ — замоли се просякинята.
— Не е възможно. Ако Луала остане тук до утре, нейното подобрение ще изглежда подозрително и ще поставят пазачи пред килията й. Освен това, нейният спасител трябва да напусне Венеция тази нощ!
В този момент на Луала се стори, че позна тайнствения посетител…
— Да тръгнем! — продължи човекът. — Никой не ще ни чуе и не ще открие нашия план. Нека Луала пие още! — добави той, подавайки й стомната отново. — Това ще я подкрепи!
— Дай, синко, дай! Ще пия докато умра. Но ти имаш право, трябва да живея още, за да видя гибелта на моите палачи.
— Луала чувства ли се сега силна? — попита непознатият.
— Не, още не! Не мога да мръдна краката си. Тресе ме.
Храбрият спасител, който не бе друг, а Горо, направи последното усилие да спаси нещастницата.
— Нека Луала хване с ръце шията на Горо! — каза той. — Тя ще пътува на гърба му. Да не се безпокои за целта на пътуването. Важното е да напусне палата на дожовете, колкото може по-скоро.
Горо взе своя товар и заслиза, незабелязан по стълбите…
16. Кралят на острова
Мадлена изпълни обещанието си, дадено на граф Санта Рока. На разсъмване папският кораб се доближи до Брандоло, където имаше на котва няколко кораба.
Както можеше да се предположи, венецианската ескадра, осведомена от шпионите за бягството на Маринели, се бе опитала да преследва кораба, който го носеше. Но никоя от галерите на републиката не можеше да се мери по бързина с бягащия кораб и бяха принудени да се върнат в пристанището.
От друга страна, новината за чудовищното бягство на незаконнородения, въпреки взетите мерки, се бе разчуло из града. Силвио Зиани бе потвърдил високо, че бе убил каторжника с един пушечен изстрел, но на неговото свидетелствуване не отдаваха вяра.
Никога висшият съвет не бе преживявал такъв срам. Дожът и съдиите бяха изпуснали плячката си, след като я държаха в стените си и след като бяха опасали Венеция с войски и кораби. Незаконнороденият бе дал доказателство за голямата си хитрост и ловкост, което бе смутило великите узурпатори. Марино се бе заклел да поведе безмилостна война срещу престъпниците, облечени в пурпурни мантии, и могъщите управители се съмняваха вече в изхода на този конфликт.
Отчаяни, всички се заклеха да свършат бързо с него.
— Ние ще го победим — казаха инквизиторите. — Неговият остров ще бъде сринат, съмишлениците му безмилостно изклани, а що се отнася до него… ние ще го обезглавим публично!