Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Великият капитан заслепен от ярост издигна юмрука си и удари войника по главата. Нещастникът се залюля от силата на удара и остави да му изтръгнат оръжието.
Вече беше време. Мистериозният гондолиер се бе разплел от въжетата и се изкачваше по стълбата.
Внезапно, в момента когато достигаше до оградата, видя нещо неочаквано… Синьото домино! Той се намираше отсега нататък във властта на тайнствената маска.
Един гърмеж се разнесе. Силвио Зиани бе изпразнил оръжието си. Един задавен вик отговори на гърмежа. Гондолиерът, улучен от куршума, се повали върху мостика на кораба пред краката на синьото домино.
Тя даде заповед на кормчията:
— Към Брандоло! — викна тя.
— Какво искате да правите, сеньорита? — запита Марино обезпокоен.
— Искам да ви отведа на кораба ви, граф Санта Рока — отговори тя просто. — Призори ще можете да тръгнете на път за скалистия остров.
15. Умряла от жажда или спасена
Пазачът ясно бе разбрал заповедта, която кървавият съд му бе дал по отношение на старата просякиня. Той бе сигурен, че последният не ще се спре пред никакво средство, за да премахне пленницата.
Нито съдиите, нито аптекарят, нито пазачът можеха да си обяснят, как старата жена е погълнала, без да умре страшната отрова, която и бяха дали. Случаят бе единствен в аналите на оловните стаи и в спомените на Иларио Турно, отровителя.
Тъмничарят бе почти готов да вярва, че старата, която бе винаги здрава и не се оплакваше от нищо, е сключила договор с дявола. Мистерията, която обкръжаваше тази жена, повече втълпяваше тази идея в мозъка му. В килията й той вече влизаше с известно безпокойство и едно неприятно чувство. Струваше му се всеки път, че ще го сполети нещо. Обаче той успя да превъзмогне глупавия си страх и се показа решителен да изпълни заповедите на инквизицията и да не й носи повече вода. Така тя нямаше да закъснее да загине от палещата горещина, която цареше под оловните покриви.
Тъмничарят взе това безмилостно решение в същия ден, когато новината за бягството на Марино бе проникнала в палата на дожовете и бе предизвикала неописуемо вълнение.
Надвечер, човекът споходи, както обикновено оловните стаи, носейки на всеки затворник мизерната храна и топлата му вода. Само просякинята не получи стомната си. Пазачът я бе лишил от водата й.
— Къде си оставил водата? Водата ми, водата ми! — му извика тя, умираща от жажда, и се отправи срещу този човек, който всяка вечер й носеше вода, с която утоляваше за момент жаждата си.
— Търпение! Търпение! — промърмори той, отстъпвайки назад, като че ли се страхуваше от затворничката.
После напусна килията и затвори вратата грижливо с ключа.
Нещастната Луала очакваше още няколко минути. Надяваше се, че ще й донесат вода. После, отчаяна от жажда, започна да вика гневно:
— Донеси ми вода, вода!
Тъмничарят не чу нейния вик. Той бе напуснал тази задушна и гореща атмосфера.
Бедната жена чу шума на крачките му, които се отдалечаваха.
— Бъди проклет! — извика тя, сключвайки отчаяно ръцете си, полумъртва от жажда. — Дайте ми вода! Имайте милост! Донесете ми да пия поне една глътка!
Внезапно избухна в зловещ смях.
— Те искат да ме уморят от жажда, палачите! Горко ви! Бъди проклет, Виторио Карманиола! Ще дойде ден, когато ще се удавиш в кръвта си, както и твоите съучастници, убийците. Горко на всички ви.
Това гневно избухване изчерпа силите на бедната жена. Луала се повали и падна в безсъзнание. Раздиращата я жажда отнемаше малкото сили, които й бяха останали. Краката й отказваха да й служат. Инквизиторите и тъмничарят можеха да се радват. Те бяха сигурни, че ще я намерят мъртва на следния ден.
Същата вечер негърът получи заповед от дожесата да дойде в нейните апартаменти в един късен час. Той бе радостен, че Марино успя да избяга. И през ум не му минаваше, че собственият му живот виси на косъм. Знаеше много добре, че всемогъщата му господарка може, когато пожелае, да накара да го екзекутират. Но не се страхуваше.
Той очакваше във вестибюла, потънал в размишления, когато една камериерка се появи и го отведе при господарката си.
Катерина бе седнала в будоара си и изглеждаше обзета от голямо безпокойство. Бе твърде бледа. Лицето й изразяваше истинско отчаяние!
Когато забеляза негъра, тя изведнъж стана.
Горо се поклони дълбоко и се приближи до нея, почти влачещ се, за да целуне крайчеца на полата й.
С гневен жест тя се обърна към него.
— Назад! — когато камериерката напусна будоара. — Назад. Ти заслужаваш да бъдеш обесен!