Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Ако негърът не бе приспал на благородната дама отговорността за тази лоша постъпка, той би бил достоен да го заплашват със смърт. Но той иска да изпита веднъж красивата сеньорита Мадлена, да узнае точно.
Той млъкна внезапно, после продължи:
— Нейно Величество доволна ли е от плана на роба? Тя знае, че за нея, само за нея, той ще се хвърли в огъня. Всичко е скъсано между него и незаконнороденият. Но тя изглежда не иска да знае за негъра.
— Вярваш ли, че нещастната сеньорита ще последва Марино на неговия скалист остров?
Негърът поклати отрицателно глава.
— Не, Величество, Горо вярва противното. От признателност към благородната римлянка, той ще придружи по-скоро нея в свещения град.
— В Рим? — попита дожесата, чиито очи внезапно пламнаха от странен блясък. — В Рим? Разбирам сега, защо неприятелските действия не бяха започнати, защо също Марино е станал граф Санта Рока… Това не трябва да го притежава или ще призова Венеция на кървава война срещу Рим и ще направя всичко, за да й го изтръгна.
— Едва ли ще има полза от всичко това! — прекъсна я негърът с тих глас. — Защо ще са толкова жертви и толкова усилия, когато Горо се наема да свърши всичко сам. Нека Нейно Величество само даде знак и той ще тръгне на път за Рим. Нека каже само една дума и съдбата на сеньорита ще бъде в нейни ръце. Заради нейните милости и нейните зекини, негърът ще донесе на Нейно величество всичко, каквото желае от хубавата Мадлена, ако е нужно даже някой пръст, някое око…
— Ти си чудовище, негре! — прекъсна го владетелката.
— Нека Нейно Величество прости на Горо. Той само прилича на другите хора. Човешката натура е така направена.
— Искаш ли да отидеш в Рим? — каза дожесата с решителен тон.
— Тази нощ даже, Величество!
— Ако намериш Марино при римлянката, негре, ако успееш да се убедиш, че тя се мъчи да го завладее, тогава следвайки твоя инстинкт, давам ти картбланш. Но, ако забележиш, напротив, че Марино я обича и се е привързал към нея, тогава…
— Нека Нейно Величество говори без страх. Тя знае, че вече никаква дружба не съществува между Маринели и роба. Ако той е влюбен в красивата римлянка, неговата смърт е решена!
— Ти ме разбра! — каза сухо Катерина. — Този път трябва да ми донесеш доказателства, ако желаеш да вярвам на разказа ти. Желая неоспорими доказателства. Ти знаеш какво стана, когато два пъти вярвах на твоята искреност. Даже и този път се съмнявам в тебе. Обаче ще ти се доверя и ще те оставя да избягаш и този път.
— Като сокол пуснат от ловеца, Горо ще се хвърли върху гълъба — повтори той, — който сега се връща към Рим. Той ще го достигне и ще го задуши, преди да е получил целувка от Марино.
— Побързай и удържи думата си! Кога ще ми донесеш доказателства?
— Горо не може да определи точно дата. Той ще се върне във Венеция сигурно след два месеца и ще донесе на Нейно Величество някой предмет, принадлежащ на сеньорита Мадлена. Обаче негърът няма средства да отиде толкова далече. Няма пари. Нейно Величество да му даде само за пътуване. Двадесет зекини са му достатъчни.
Катерина отиде към масата си, извади кесията, която бе поставена там, и му я даде.
— Тя е за тебе — каза дожесата. — Вземи я и бягай!
Горо постави целувка върху шлейфа на господарката си и после излезе безшумно от апартамента.
От коридора той се намери най-сетне в една от галериите на палата на дожовете — мрачна и пуста в тоя час на нощта.
Горо се спря и се ослуша за момент. Изглеждаше, че обмисля някакъв план…
Щом се убеди, че никой не го подслушва наоколо, той продължи пътя си, но промени направлението. Вместо да тръгне към изходите на палата, той се впусна във вътрешността. За щастие никакъв пазач не се забелязваше. Горо напредваше без шум, на върха на пръстите си, като сянка из тъмните коридори.
През това време старата Луала, терзана от мъките на жаждата, бе паднала върху леглото си. Бедната жена, която отначало така храбро бе устоявала на страданията, бе в края на силите си. Нейното тяло бе започнало да трепери от треска. От широко отворената й уста се бе изплезил езикът й и изглеждаше, че тя смучи някаква въображаема течност. Движенията й бяха много несигурни.
Тя бе полумъртва. Инквизиторите най-сетне щяха да възтържествуват!
Ако просякинята умреше в килията си, тя щеше да отнесе в гроба си всичките си тайни. Кървавите съдии най-сетне щяха да бъдат спокойни. Те не можеха обаче да се съмняват какви разкрития ще направи срещу тях. Особено главният инквизитор изпитваше към нея смъртна омраза. Тя се бе осмелила да произнесе високо името му. Бе го обвинила в многобройни злодеяния, извършени в името на закона и под прикритието на маската.