Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Барон Вецлар, научил, че Констанце е родила благополучно, дойде да ги посети.
— Ще смятам за чест да бъда кръстник на вашето дете — каза той.
Волфганг се смути — нали бе обещал на татко? Но не можеше и да откаже на Вецлар, най-предания си приятел. А какво му пречеше пак да кръсти сина си Леополд? Докато Моцарт се колебаеше, Вецлар взе решение вместо него:
— Благодаря ти, Волфганг, сега ти си имаш един малък Раймунд — и целуна бебето.
Така че детето бе наречено Раймунд Леополд Моцарт; Волфганг писа на татко, обяснявайки защо е бил принуден да постъпи така, и добави:
„Второто му име е Леополд и всички твърдят, че много прилича на мен; смятам, че това ще те зарадва.“
70
Като се убедиха, че Раймунд Леополд се намира под сигурния надзор на дойката си в предградието на Виена Нойщифт, Волфганг и Констанце тръгнаха за Залцбург. И двамата не бяха сигурни дали постъпват правилно, оставяйки бебето в чужди ръце, но госпожа Вебер ти склони. Едномесечно бебе няма да издържи такова пътуване, а у опитната дойка, която притежава специален дом за отглеждане на бебета, малкият ще расте прекрасно. Така било вече прието да се отглеждат децата — нейните израсли по този начин, а освен това тя също щяла да наглежда малкия.
Околностите на Залцбург много харесаха на Констанце, но от притеснение тя беше плувнала в пот. За Волфганг е добре — той отива вкъщи, а колкото повече наближаваше срещата с близките му, Констанце изпитваше все по-голяма тревога и неувереност в себе си. Планините останаха назад, дилижансът се затресе по Линцерщрасе и тя видя крепостта Хохензалцбург на върха на Монхсберг, която като желязна корона увенчаваше града.
Изведнъж на лицето на Волфганг се изписа уплаха и той възкликна:
— Това е замъкът на Колоредо! Архиепископът не живее там, но ако поиска, може да ме хвърли в неговата тъмница!
Констанце се смая. Струваше й се, че Волфганг трябва да бъде щастлив, защото говореше за срещата с близките му още откак се ожениха. А сега внезапно се побоя от това, което беше изразил още във Виена:
— Колоредо, ако иска, може да ме арестува! Официално никой не ме е уволнявал, нито е приемал оставката ми. Не можеш да си представиш колко лош и отмъстителен е този човек.
— Но нали баща ти твърди, че няма никаква опасност. Колоредо дори не споменавал името ти, а сега имал и нов капелмайстор — Лодовико Гати.
— Татко искаше много да ни види. Но Колоредо е злобен, хитър и способен на всякаква подлост. Ами ако срещна Арко! В Залцбург всеки, който си позволи да посегне на аристократ, го наказват с двадесет и пет удара с камшик. А аз насмалко не пронизах сърцето му с шпага!
„И все пак Волфганг е в по-добро положение от мене“ — мислеше си Констанце, той може гласно да изразява опасенията си, а тя ще трябва да се преструва, че обича двама души, които без съмнение я ненавиждат. Какъв смисъл да казва това на Волфганг, който вярваше, че веднага щом баща му и сестра му видят Констанце, непременно ще я обикнат — заради това Волфганг предприе пътуването до Залцбург, но Констанце мислеше иначе. Бащата на Волфганг никога няма да обикне жена, която му е отнела сина, а и сестрата естествено споделя мислите на баща си.
Дилижансът спря на Ханибалплац; големият площад бе притихнал, нямаше и помен от стражите на Колоредо. Волфганг се развесели и каза:
— Великият мюфтия очевидно вече е научил, че съм важна персона и не може така лесно да се посегне на мен.
Той помогна на Констанце да слезе от колата, усети колко е влажна дланта й, разбра, че тя се вълнува, и строго прибави:
— Щанци, съвземи се. Винаги помни коя си! — „Веднага щом татко я види, непременно ще я обикне.“
И ето най-сетне четиримата застанаха един срещу друг. Волфганг гледаше татко с любящ и малко неспокоен поглед, а видът на Леополд изненада Констанце.
Тя си представяше по-едър човек, с по-внушителна външност, а Леополд Моцарт се оказа малко по-висок от сина си. „Навярно се е смалил“ — мислеше тя, припомняйки си неговите портрети, защото сега пред нея стоеше старец. И Нанерл изглежда такава една простичка — на какво отгоре вири нос?
Волфганг представи жена си и зачака татко и Нанерл да прегърнат и да целунат него и Констанце. Но те не мръднаха от мястото си; татко твърдеше, че се чувствува прекрасно, през топлото юлско време ревматизмът почти не се обаждал. „Сам си вдъхва смелост“, мислеше Волфганг, но устните на татко бяха посивели и ръцете трепереха, сякаш нервничеше или се боеше от нещо.
Официалният тон на бащата изведнъж се стори на Волфганг неуместен и той го прегърна; Леополд за миг се вцепени, а после силно затрепери, сякаш изпадна в конвулсии, и въпреки старанията си да се държи хладно, се просълзи. Волфганг целуна Нанерл, тикна ръката й в ръката на Констанце и възкликна: