Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Само колкото имах.
Ричард стисна зъби, но този път не спря:
— Това „всичко“ бяха всичките ни пари до края на седмицата.
— Ще поразводня супата.
Не й вярваше. Реши, че вероятно е направила нещо, та да им дадат точно тази стая. Подозираше, че Ничи иска да го види как ще се справи с онези тримата сега, след като е захвърлен в конкретна ситуация. Тя винаги правеше така — правеше нещо мъничко, задаваше странни въпроси, изстрелваше смели твърдения — само за да проследи реакцията му, да види как ще се справи. Ричард не можеше да разбере какво точно иска тя от него.
Мисълта за тримата хулигани го притесняваше. Помнеше много ясно какво бе причинил на Калан Агиелът на Кара, когато Морещицата го бе забола в Ничи. Ако онези тримата стореха нещо на Ничи, Калан също щеше да го преживее. При тази мисъл тялото му плувна в студена пот.
На работническата сбирка Ричард и Ничи седнаха на дървени пейки в дъното на задимената зала. Хората отпред вече говореха за славата на Ордена и как той помага на всички да водят морален живот. Ричард отплува след образа на поточето зад къщата в планината, построена със собствените му ръце, полетя след облените в слънчева светлина летни следобеди, когато Калан пляскаше с крака във водата. Погледът му се плъзна по извивката на красивите й крака и сърцето му се сви от копнеж. От трибуната говореха за задълженията на всеки работник към другарите му. Повечето от речите биваха произнасяни с монотонен напев, повтаряни толкова пъти, че бе пределно ясно, че думите са изгубили смисъла си и че за аудиторията е важен едва ли не самият акт на произнасянето им. В главата на Ричард зазвуча смехът на Калан, докато той й ловеше рибки и ги пускаше в буркани. Много от присъстващите, предимно отговорници на групи или градски оратори, изразиха страстно възхищението си от справедливия път на Ордена. Неколцина се изправиха и заговориха за отсъстващите от тази сбирка, прочетоха отчетливо имената им, изразиха възмущението си и споделиха увереността си, че това влияе изключително негативно върху добруването на събралите се в тази зала — другари на отсъстващите. Тълпата се размърда.
След края на речите станаха някои от жените на работниците и обясниха, че имат допълнителни нужди, че трябва да се грижат за бебета или за пострадали при злополука съпрузи, или за болни роднини. След като се изредиха и те, се вдигна гора от ръце. Така присъстващите изразяваха съгласието си да се включат в групата, която ще помогне на нуждаещия се.
Имената на хората, които не вдигат ръце, се записваха. Айшак бе обяснил на Ричард, че по принцип може да не вдигаш ръка, ако не си съгласен, но ако го правиш често, името ти влиза в регистрите и започват да те наблюдават. Ричард нямаше представа какви са тези регистри, но не бе трудно да се сети, а и Айшак му бе дал ясно да разбере, че не е добре да попада вътре, затова да гледа от време на време да вдига ръка.
И той вдигаше всеки път. Всъщност му беше напълно безразлично. Не си даваше труда да участва в сбирките, нито пък да се опитва да промени нещата. Не го интересуваше как живеят бедните или богатите. Повечето хора като че ли бяха оставили живота си в ръцете на Ордена, като така не им се налагаше да мислят сами за себе си. Също като в Андерия. Поведението му явно изненадваше Ничи и понякога дори изглеждаше разочарована да види ръката му да се вдига всеки път, когато трябваше да се гласува. Но тя нито го упрекваше, нито задаваше въпроси.
Всъщност ръката му се вдигаше абсолютно механично. А в същото време се усмихваше вътрешно, озарен от спомена за почудата, изписана на лицето на Калан, и удивлението, блеснало в зелените й очи, когато бе видяла Дух за пръв път. Ричард бе готов да издяла за нея статуя, голяма колкото планина — само за да види радостта й от нещо, което е предизвикало възхищението й, което е харесала и оценила.
Един мъж стана и започна да се оплаква от условията, от това колко е нечестно всичко и как е бил принуден да напусне, вместо да се подчини на униженията, на която го била подложила транспортната компания, в която работи. Беше колегата на Ричард, който го бе оставил сам да се справя с товаренето и разтоварването. Ричард вдигна ръка заедно с всички останали в подкрепа на това на човека да бъде осигурена като компенсация заплата за шест месеца в пълен размер.
След поредната гора от ръце и съответното шушукане и записване по формулярите, по — „заможните“ членове на профсъюза бяха „поканени“ да дадат лептата си за нуждаещите се. Хората с възможности — така бе обяснено на Ричард — трябваше да работят с пълен капацитет, за да помагат на онези, които не могат да работят.
Бяха извикани поред няколко имена и няколко мъже станаха един след друг, за да чуят по колко ще им бъде отнето от заплатата за следващата седмица. Тъй като бе нов, името на Ричард бе прочетено най—накрая. Той се изправи, забил поглед през задимената зала към мъжете с протрити и проядени от молци сетрета, насядали на дървената маса на катедрата, скована от две стари врати.