Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Къде ти е раницата? И щом казваш, че си купила зеле, къде е?
Тя се усмихна и му подаде нещо мъничко. Изпъна ръка и я повдигна нагоре, за да се види това, което държеше в Нея на фона на падащия мрак. Беше ключ.
— Стая? Получила си стая?
— Следобед отидох в едно квартирно бюро. Името ни най—сетне беше излязло. Дадоха ни стая — на господин и госпожа Сайфър. Можем да спим там още тази нощ. Което е добре, понеже както изглежда, ще вали. Вече си пренесох нещата.
Ричард разтърка схванатите си рамене. Изведнъж изпита отвращение към всичко, през което го прекарваше тази жена — и което трябваше да изтърпи Калан. От време на време изпитваше някаква неудържима страст да унищожи всичко, което правеше Ничи. Но обикновено бързо му минаваше и се оставяше на течението на цялата тази лудост.
— Къде се намира къщата? — Надяваше се да не е на другия край на града.
— Проверявали сме там веднъж. Не е далеч. Онази с петното точно до вратата.
— Ничи, всички кооперации имат петна край вратите.
— Петното, което приличаше на задница на кон с вдигната опашка. Ще се сетиш.
Ричард умираше от глад.
— Тази вечер пак ще трябва да ходя на една от онези сбирки.
— О! — възкликна Ничи. — Работническите сбирки са нещо важно. Така човек си припомня правилния път и задълженията към ближния.
Сбирките бяха истинско мъчение. Там никога не ставаше нищо полезно. Понякога се точеха с часове. Имаше обаче хора, които живееха едва ли не само с мисълта за тези мероприятия — можеха да говорят с часове за достойнствата на Ордена пред другарите си. Това бе техният звезден час, техните петнайсет минути слава.
Тези, които не присъстваха, биваха давани като пример за хора, които не отдават нужните плам и усърдие за осъществяването на каузата на Ордена. Ако съответният човек не си намереше достатъчно убедителна причина за отсъствие, можеше дори да бъде заподозрян в изменничество. Все едно колко лъжливи обвинения щяха да измислят срещу него. Самото им повдигане караше някои хора да се чувстват по—значими в страна, където равенството се прокламираше за най—висш идеал.
Изменничеството бе тъмен облак, надвиснал постоянно над светлото небе на Ордена. Никак не бе необичайно да се види как местната стража отвежда в ареста някой заподозрян в измяна. Чрез мъчения се изтръгваха самопризнания, които потвърждаваха справедливостта на обвинението. Хората, които се разпростираха най—надълго и широко и говореха най—пламенно на тези сбирки, бяха всъщност онези, посочили най—много предатели и доказали вината им — било то и чрез мъчения.
Подмолни течения, наслояващи напрежението в Алтур’Ранг, караха мнозина да се притесняват за постоянния поток на неподчинение и измяна — за който се говореше, че идва откъм Новия свят. Висшите служители на Ордена не се колебаеха да изтръгват от корен всеки акт на неподчинение — веднага щом им бъде докладвано за такъв. Имаше хора, които изпитваха такъв ужас да не би пръстът на оратора да се забие в техните лица, че се превръщаха в ревностни привърженици на всичко, което се говореше от трибуната.
На редица градски площади, като постоянно напомняне за това какво сполетява човека, попаднал в грешна компания, телата на изменниците се набиваха на колове и се оставяха да висят във въздуха, изложени на клюновете на свирепи птици, докато от труповете им не останеше само скелет. Съществуваше дори майтап, който си разменяха работниците, ако някой се държеше не в съгласие с общоприетата линия — „Май ще те видим погребан в небето“.
Докато завиваха към улицата, която водеше към залата, Ричард се прозя.
— Не си спомням никакво петно, дето прилича на конска задница.
Вървяха по тъмна улица. Под краката им отхвръкваха камъчета. Пред тях се поклащаше газената лампа на Айшак, който бързаше да не закъснее за сбирката.
— Тогава вниманието ти бе другаде. Става въпрос за къщата, в която живее онази тройка.
— Тройка какво?
Изпревариха ги още забързани работници — някои познаваше, други не.
В същия миг си спомни. Спря.
— Имаш предвид онези трима непрокопсаници с ножовете?
Едва успя да различи кимването й в тъмното.
— Точно така.
— Чудесно! — Ричард обърса лицето си с ръка. Продължиха напред. — Не попита ли дали не можем да живеем на друго място?
— За новодошлите в града е истинско щастие изобщо да си намерят подслон. Стаите се избират, когато името ти се изкачи нагоре в списъка. Ако откажеш, падаш отново най—отзад.
— Даде ли пари за стаята?
Тя сви рамене.