Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Кочияшът се изкиска.
— Е, не.
Айшак махна с ръка към Ничи.
— Освен това виж му младата булка. Трябва да трупне малко месце по кокалите си, не мислиш ли? Изглеждат хубава двойка.
Кочияшът пак се изплю.
— Е, да.
Айшак тръгна да отключи вратата и небрежно махна на Ричард.
— Да си там навреме.
— Дадено.
Айшак спря и се обърна.
— За малко да забравя — как се казваш?
— Ричард Сайфър.
Айшак кимна и се обърна към вратата.
— Аз съм Айшак. Ще се видим тази вечер, Ричард Сайфър. Гледай да не ме разочароваш, чу ли? Само да излезеш някой мързеливец и да ме изложиш, ще ти изхвърля жалката кожа в реката с метален прът на врата.
— Няма да те разочаровам, Айшак — усмихна се Ричард. — Добър плувец съм, но не чак толкова добър.
Докато джапаха из калните улици, за да намерят откъде да купят хляб, преди да се отправят към офиса, Ричард я попита:
— Какво има?
Тя поклати глава с отвращение.
— Обикновените хора нямат твоя късмет, Ричард. Обикновените хора страдат, докато твоят късмет все те урежда.
— Ако беше до късмет, тогава защо ме боли гърбът от пренасянето на тези пръти в склада, а!
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Когато приключи с разтоварването на последната каруца желязо, Ричард се наведе напред и опря ръце в купчината, отпуснал глава върху гърдите си, запъхтян. Мускулите на ръцете и раменете му пулсираха. С двама души беше по—лесно — един в каруцата, един долу. Но онзи, който трябваше да му помага, бе напуснал преди няколко дена с обяснението, че не се отнасят подобаващо с него. Всъщност на Ричард изобщо не му липсваше компанията на другия. Дори когато онзи все пак благоволяваше да се надигне, присъствието му повече пречеше, отколкото помагаше.
Светлината, нахлуваща през високите прозорци, избледняваше; небето на запад се обагряше в пурпур. Ричард бе плувнал в пот, която капеше от тялото му и се стичаше на струйки по прашната повърхност на железата под него. Искаше му се да се бухне в леден планински извор. Дори от самата мисъл му стана по—добре. Докато си глътне въздух, остави мисленият образ за планинския поток да поосвежи главата му.
По пътеката се появи Айшак с лампа в ръка.
— Много работиш, Ричард.
— Мислех, че за това съм нает.
Айшак задържа погледа си върху него за момент.
— Чуй какво ще ти кажа: това, че си даваш много зор в работата, ще ти създаде главоболия.
Ричард работеше в склада вече от три седмици. Работата му бе да товари и разтоварва каруците. Беше се за познал с доста от работниците. Разбираше прекрасно какво има предвид Айшак. — Още ме е страх да не ми се наложи да плувам с метален прът, вързан на врата.
Лицето на Айшак се отпусна и мъжът избухна в гръмогласен смях.
— Онова, дето ти го казах тогава, си беше само заради Йори.
Йори беше каруцарят, отказал да помогне в разтоварването на разпадналата се на пътя каруца. Ричард се прозя.
— Знам, Айшак.
— Тук не е като фермите, където си отрасъл. Законите на Ордена са различни. Ако искаш да продължаваш напред, трябва да се грижиш за нуждите на останалите. Така е устроен светът сега.
Ричард долови предпазливостта в гласа на Айшак, също и тънките нотки на предупреждение.
— Прав си, Айшак. Благодаря ти. Ще се опитам да се вслушам в съвета ти.
Айшак махна с лампата към вратата.
— Тая вечер има сбирка на работниците. Гледай да не закъсняваш.
Ричард изсумтя:
— Не знам. Късно е, а съм скапан. Наистина предпочитам …
— Нали не искаш да влезеш в устата на хората. Да за почнат слухове, че си саможив и необщителен.
Ричард се усмихна насила.
— Мислех, че тези сбирки са доброволни.
Айшак отново избухна в смях. Ричард си взе раницата от рафта в ъгъла и забърза след мъжа, който го изчака и заключи.
На фона на падащия мрак Ричард едва различи силуета на Ничи, седнала на оградата край входа. Все още не бяха получили стая, така че тя често идваше да го вземе от склада, щом й писнеше да седи по опашки за хляб и други стоки от първа необходимост. Двамата се прибираха заедно към навеса, който си бяха устроили на една тиха уличка на около километър разстояние. Ричард бе заплатил малка сума на няколко хлапета от района да им пазят мястото. Момчетата бяха достатъчно малки, за да са благодарни за изкараните пари, и достатъчно големи, за да изпълняват с усърдие работата си на пазачи.
— Успя ли да намериш хляб? — попита Ричард още с приближаването.
Тя скочи от оградата.
— Не — свърши. Но взех малко зеле. Ще направя супа.
Стомахът му къркореше. Беше се надявал тя да носи хляб и с удоволствие би изял един комат веднага. Супата щеше да отнеме време.