Торбарите [bg]

— Здравей, Еймос — тихо казах аз.

Той остави чашата и бавно обърна глава. Погледна ме с кървясали сълзящи очи.

— Разкарай се — прошепна той с дрезгав, напоен с уиски глас. — Сега танцува моето момиче.

Погледнах към сцената. Беше червенокоса, видяла и по-хубави дни. Бяха си лика-прилика. И двамата се бяха борили, и бяха загубили.

Изчаках музиката да стигне до финала, преди отново да го заговоря.

— Имам предложение за тебе, Еймос.

Той се обърна към мен.

— Казах на пратеника ти, че не ме интересува.

За миг поисках да сляза от столчето и да си ида. Вън, на свежия, студен нощен въздух, далеч от смрадта на застояла бира и разложение. Но не го сторих. Не само заради обещанието, което бях дал на Форестър. Това беше бащата на Моника.

Барманът дойде и поръчах пиене за двама ни. Грабна петака и изчезна.

— Казах на Моника за работата. Тя много се зарадва.

Той пак се обърна и ме изгледа.

— Моника винаги е била глупачка — изрече дрезгаво той и се засмя. — Знаеш ли, не искаше да се развежда с теб. Беше побесняла от яд, но после й мина й не искаше да се разведе. Казваше, че те обичала.

Не отговорих и той пак се засмя.

— Но аз я вразумих — продължи той. — Казах й, че си същият като мен, че и двамата не можем да устоим, щом помиришем жена.

— Това е минало и свършено — казах аз. — Много отдавна.

Той стовари чашата на бара с трепереща ръка.

— Не е свършено! — викна гневно. — Мислиш, че ще забравя как ми измъкна собствената компания? Мислиш, че ще забравя как ме лиши от всеки договор, как ми попречи да започна отново? — Засмя се лукаво. — Не съм глупак. Мислиш, че не зная как винаги изпращаше твои хора да ме следят из цялата страна?

Загледах се в него. Беше болен. Много по-болен, отколкото бях предположил.

— А сега идваш с някакво измислено предложение, а? — засмя се хитро той. — Мислиш, че не си ми ясен? Мислиш, че не се досещам, че се опитваш да ме разкараш от пътя си, защото съзнаваш, че успеят ли да надникнат в проектите ми, с тебе е свършено?

Той се плъзна от столчето и тръгна към мен със заплашително вдигнати юмруци.

— Свършено е, Джонас! — изписка той. — Свършено! Чуваш ли?

Извих се на столчето и го улових за ръцете. Китките му бяха изтънели, а костите старчески крехки. Задържах ръцете му и изведнъж той се отпусна в мен с глава на гърдите ми.

Погледнах надолу и видях, че очите му се изпълниха със сълзи, безпомощни старчески сълзи.

— Уморих се, Джонас — промълви той. — Моля те, не ме преследвай повече. Прощавай. Толкова съм уморен, че не мога да бягам вече…

Изплъзна се от прегръдката ми и се строполи на пода. Червенокосата, която бе дошла зад него, изпищя и музиката рязко млъкна. Хората се струпаха около нас, когато се наканих да сляза от столчето. Усетих, че някой ме блъска яростно към бара и вперих поглед в лицето на един едър мъж в черен костюм.