Торбарите [bg]

— Позволих си да ви поръчам топла вечеря, мистър Корд.

— Благодаря, Картър — отвърнах аз. — Постъпили сте разумно.

Картър ни отвори вратата към апартамента. Малка масичка бе приготвена в кътчето за хранене, а барчето бе заредено с неотворени бутилки.

— Щом телефонирате, мистър Корд, веднага ще ви донесем храната.

— Дайте ни няколко минути да се оправим, Картър — казах аз.

— Разбирам, сър.

Погледнах към Джени, която продължаваше да трепери от студ.

— Картър!

— Да, мистър Корд?

— Мис Дентън явно не е подготвена за студа. Мислите ли, че можем да уредим да й се достави едно топло палто?

Картър си позволи да хвърли мимолетен поглед към Джени.

— Мисля, че може да се уреди, сър. Норка, нали?

— Естествено — отвърнах аз.

— Много добре, сър. Веднага ще се погрижа госпожицата да си избере.

— Благодаря, Картър.

Той се поклони и вратата се затвори след него. Джени се обърна към мен с широко разтворени очи.

— Това е то! Мислех, че нищо вече не може да ме учуди, но това наистина ме изумява. Знаеш ли колко е часът?

Погледнах си часовника.

— Дванадесет и десет.

— Никой, ама абсолютно никой, не може да отиде на пазар за палто от норка след полунощ.

— Ние няма да пазаруваме. Ще ни ги изпратят тук.

Тя ме изгледа продължително, после кимна.

— О, разбирам — промълви тя. — Разликата е съществена, така ли?

— Разбира се.

— Я ми кажи. Какво те прави толкова важен насам?

— Плащам си наема.

— Искаш да кажеш, че държиш този апартамент целогодишно?

— Ами да — отвърнах аз. — Никога не зная кога ще ми се наложи да бъда в Чикаго.

— Кога беше тук за последен път?

Потрих си бузата.

— Преди около година и половина.

Телефонът иззвъня. Взех слушалката, после я подадох на Джени.

Лицето й се изуми.

— За мен? — попита тя. — Но никой не знае, че съм тук!

Влязох в банята и затворих вратата. Когато излязох след няколко минути, тя седеше на леглото с объркано изражение.

— Беше кожарят — пророни тя. — Искаше да знае какво предпочитам — светли или тъмни норки. И какъв размер.

— Какъв размер му каза?

— Четиридесети.

Поклатих глава.

— На твое място бих поръчал четиридесет и две. Никой не купува палто от норки номер четиридесет. Не си струва.

— Както казах, ти си луд! — каза тя. После се хвърли в прегръдките ми и ме притисна. — Но си симпатично луд!