Торбарите [bg]

„Ла Паре“ беше един от двадесетината подобни клуба — със стриптийз, на улица — приличащи на всички из цялата страна. Прозорците бяха облепени с плакати на полуголи момичета — Мейбелин, Шарлин, Дарлин и неизбежната Рози Токус. Обявено бе, че ще танцуват тази вечер.

Портиерът се ухили до уши, когато огромната лимузина спря. Отвори вратата със замах.

— Добре дошли, скъпи гости, от цял свят идват в „Ла Паре“. Наистина идваха. Портиерът се втурна в клуба, където един дребен мъж в тъмен костюм се изправи пред нас. Гардеробиерката, облечена в тесен клин, ни пое палтата. Джени поклати глава и задържа палтото си, докато го следвахме из тъмната, силно одимена зала, до малка масичка, точно пред сцената.

Една стриптийзьорка тъкмо работеше над главите ни. Барабаните думкаха бавно и тя се кълчеше, облечена само в най-необходимото.

— Две бутилки от най-доброто ви шампанско — наредих аз. Не беше мястото да поръчвам уиски. Нямах поцинкован стомах.

При думата шампанско изпълнителката на стриптийз спря за миг, насред танца, и погледна надолу. Видях как одобрителният й поглед се плъзна по мен и тя ми отправи най-съблазнителната си усмивка.

В този момент Джени остави палтото да се плъзне на стола и свали тюрбана си. Дългата й руса коса улови всички светлини и заискри, когато се плъзна по раменете й. Така бързо, както се бе появила, усмивката на танцьорката изчезна.

Погледнах Джени. Тя ми се усмихна.

— Срещу огън трябва да се бориш с огън — обясни тя.

Засмях се. Сервитьорът с бяла риза пристигна с две бутилки шампанско в едно ведро. Бързо постави три чаши на масата и отвори първата бутилка. Тапата изгърмя и шампанското се разля отстрани по бутилката. Той напълни трите чаши, без да ме изчака да опитам виното, и бързо се оттегли.

Беше още топло, но хубаво шампанско. Погледнах етикета. Хейдсийк, 1937. Дори и да беше фалшив, не бе лошо. После забелязах бялото листче на масата до мен. Осемдесет долара.

— Да бяхте дошли с такси — подхвърли Витъл, — щеше да ви струва само двайсет долара бутилката.

— Колко, ако бяхме дошли пеша?

— Петнайсет — ухили се той.

— Наздраве — казах аз и вдигнах чашата.

Едва си бяхме оставили чашите, когато сервитьорът започна да ги пълни отново. Действаше бързо, препълни ги и те преляха, а после се накани да обърне наопаки бутилката във ведрото с леда. Спрях го с ръка.

— Не толкова бързо, приятелче. Не ти оспорвам цената, но поне ни остави да си допием бутилката.

Той ме изгледа и кимна. Остави бутилката изправена във ведрото и се отдалечи. Барабаните забиха и танцьорката изчезна под вялите аплодисменти на равнодушните зрители.

— Той е ей там, на края на бара — посочи Витъл.