Торбарите [bg]

Очите му ме гледаха объркано. Накани се да каже нещо, но телефонът на бюрото звънна. Вдигнах слушалката. Беше една от секретарките.

— Мис Дентън е свършила при фризьорите. Да дойде ли?

— Да — оставих слушалката и се обърнах към Бонър.

— Изпратих Джени при фризьорите. Исках да опитам нещо.

Вратата се отвори и Джени влезе. Пристъпваше бавно, някак плахо към средата на стаята. Спря пред бюрото ми. Бавно се завъртя, дългата й коса не беше вече светлокестенява, а като искрящо шампанско. Спускаше се по врата и раменете й и като сияние обграждаше загорялото й от слънцето лице.

Гласът на Бонър беше по-скоро шепот:

— Господи!

Погледнах го. Лицето му имаше странно изражение. Устните му се раздвижиха бавно, погледът му бе прикован в нея.

— Като… като че ли тя е застанала тук!

— Именно — изрекох бавно аз. Пак погледнах Джени. Почувствувах как сърцето ми се свива. Рина.

— Искам Айлин Гейлърд да я облече — заявих тихо на Бонър.

— Не знам — поколеба се той. — Тя напусна отдавна. Замина някъде на Изток. В Бостън, струва ми се.

Припомних си самотната, белокоса фигура, коленичила до гроба на Рина.

— Пратете й снимка на Джени. Ще дойде.

Бонър пристъпи към бюрото и застана до Джени, загледан в мен.

— Впрочем, обади ми се Остин Джилбърт. Сценарият му харесал. Днес следобед ще намине да види пробата. Ако хареса момичето, ще приеме.

— Добре — отвърнах аз. Така беше при големите режисьори. Двестата хиляди, които им се плащаха, не означаваха нищо за тях; можеха да ги вземат от всеки филм. Важното беше сценарият. И артистите.

Бонър тръгна към вратата и там спря, поглеждайки назад към Джени.

— Довиждане — промълви най-сетне той.

— Довиждане, мистър Бонър — отвърна Джени учтиво. Кимнах, когато той излезе.

— Мога ли да седна? — запита Джени.

— Моля.

Тя седна и ме наблюдаваше мълчаливо, докато преглеждах книжата по бюрото. Предварителният бюджет. Просто сметки за декора. Бонър бе прав — щяха да хвърчат пари.

— Трябва ли да изглеждам като нея? — запита тихо Джени.

— Какво? — вдигнах очи към нея аз.

— Трябва ли да изглеждам като нея?

— Защо питаш?

— Не зная — поклати глава тя. — Просто се чувствувам особено. Това е. Като че ли не съм аз, като че ли съм някакъв призрак.

Не отговорих.

— Само това ли видя в пробата — Рина Марлоу?

— Тя беше най-голямата звезда, съществувала някога в киното.

— Зная — отвърна бавно тя. — Но аз не съм тя. Никога не бих могла да бъда.