Торбарите [bg]

— Намери ли Еймос? — повтори Моника.

— Да, намерих го.

— О, ядене! — възкликна изведнъж Джо-Ан, хвърляйки поглед към масичката. — Гладна съм. — Тя изтича покрай мен и като се покатери в креслото, захапа една печена филийка. Вторачих изненадан поглед в нея.

Моника ме погледна сконфузено.

— Прощавай, Джонас — прошепна тя. — Знаеш какви са децата.

— Ти каза, че ще закусим с мистър Корд, мами.

— Джо-Ан! — изчерви се Моника.

— Няма нищо — казах аз. — Няма ли да влезеш?

Тя влезе в стаята, а аз затворих вратата.

— Ще ви поръчам закуска — казах аз и тръгнах към телефона.

— За мен само кафе — усмихна се Моника и си свали палтото.

— Пристигна ли лекарят, Джонас?

Моника вдигна поглед.

Аз вдигнах поглед.

Джени бе застанала на прага на отворената врата с разпилените си дълги руси коси върху палтото от тъмни норки, което бе загърнала около себе си като халат. Голите й крака и шия подчертаваха, че под палтото е гола.

Усмивката изчезна от лицето на Моника. Очите й бяха студени, когато се обърна към мен.

— Моля да бъда извинена, Джонас — изрече сдържано тя. — Трябваше да зная от опит и най-напред да телефонирам, преди да дойда. — Прекоси стаята и улови детето за ръка. — Хайде, Джо-Ан.

Бяха почти до вратата, когато си възвърнах гласа.

— Един момент, Моника — казах дрезгаво аз.

Гласът на Еймос ме прекъсна.

— А, тъкмо навреме, детето ми — обади се той. — Можем да си излезем заедно.

Обърнах се да го погледна. Болният, мръсен старец, когото бяхме открили в бара снощи, бе изчезнал. Пред мен стоеше някогашният Еймос, стегнат, облечен в елегантен, сив двуреден костюм, метнал небрежно тъмното пардесю през рамо. Беше стопроцентов главен директор, истински бизнесмен.

На устните му играеше лека злобна усмивка, докато прекоси стаята. Обърна се вече с ръка на дръжката на вратата.

— Децата ми и аз не бихме желали да смущаваме… — млъкна и се поклони леко по посока към Джени.

Тръгнах разгневен към вратата. Отворих я и чух отварянето и затварянето на вратата на асансьора, после в хола настъпи тишина.

— Съжалявам, Джонас — промълви Джени. — Не исках да забърквам такава каша.

Погледнах я. Очите й бяха огромни и пълни със съчувствие.

— Не си направила нищо — успокоих я аз. — Нещата отдавна са забъркани.

Отидох до барчето и си напълних една чаша. Всички хубави чувства се бяха изпарили. За последен път играех ролята на милостивия самарянин. Изпразних чашата и се обърнах към Джени.

— Чукала ли си се някога по кожено палто? — запитах ядосано аз.