Колието на кралицата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Мария Антоанета #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Делибашева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Колието на кралицата». Краткое содержание книги:
— Госпожо — рече кардиналът, като сключи ръце и се приближи до кралицата, — моля ви да не променяте темата на разговора — още две думи по въпроса, за който говорехме преди малко, и ще се разберем.
— Откровено казано, господине, вие говорите на език, който аз не разбирам, да продължим пак на френски. Умолявам ви. Къде е колието, което върнах на бижутерите?
— Колието, което сте върнали! — възкликна господин Дьо Роан.
— Да, какво сте направили с него?
— Но аз самият не знам, госпожо.
— Вижте, съвсем просто е, госпожа Дьо ла Мот е взела колието и го е върнала от мое име. Бижутерите твърдят, че не са го получили обратно. Аз имам в ръцете си разписка, която доказва противното, а бижутерите казват, че разписката е фалшива. Госпожа Дьо ла Мот можеше да обясни всичко с една дума… Не можем да я намерим, в такъв случай позволете ми да заменя неясните факти с предположения. Госпожа Дьо ла Мот е искала да върне колието. Вие, който винаги сте имали прищявката, безспорно доброжелателна, да ме накарате да купя колието, вие, който ми го донесохте с предложение да платите вместо мен, предложение…
— Което Ваше величество грубо отхвърли — вметна кардиналът и въздъхна.
— Е, да, вие настоявахте на фикс идеята да притежавам колието и не го върнахте на бижутерите, за да си го взема отново по някакъв повод. Госпожа Дьо ла Мот беше слаба, тя, която знаеше за възраженията ми, за невъзможността ми да платя, за непоколебимото решение, което бях взела, да не приема колието безплатно; госпожа Дьо ла Мот е заговорничела с вас от грижа за мен, а днес се страхува от гнева ми и не се явява. Така ли е? Измъкнах ли тази афера от мрака, отговорете ми с „да“. Приемете ли упрека за вашето лекомислие, за неподчинението на моите изрични заповеди, ще се отървете само с едно мъмрене и на всичко ще сложим точка. Нещо повече, обещавам ви да простя на госпожа Дьо ла Мот, да я избавя от наказание. Но, за Бога, яснота, господине, не искам сега над живота ми да витае сянка, не желая, чувате ли!
Кралицата бе произнесла тези думи толкова разпалено, наблегнала бе на тях така енергично, че кардиналът не смееше, нито можеше да я прекъсне, ала щом тя млъкна, каза, като потисна една въздишка:
— Госпожо, ще отговоря на всичките ви догадки. Не, аз не съм настоявал непременно да имате колието, тъй като бях сигурен, че то е във вашите ръце. Не, в нищо не съм заговорничил с госпожа Дьо ла Мот относно колието. Не, то не е у мен, както не е и у бижутерите, а казвате, че не е и у вас.
— Това е невъзможно — извика кралицата смаяна. — Нима колието не е у вас?
— Не, госпожо.
— Не сте ли посъветвали госпожа Дьо ла Мот да стои настрана от всичко това?
— Не, госпожо.
— Не я ли криете?
— Не, госпожо.
— Но как ще обясните случилото се?
— Госпожо, принуден съм да призная, че не мога да го обясня. Нещо повече, не за пръв път се оплаквам на кралицата, че тя не ме разбира.
— Кога е било това, господине? Не си спомням.
— Имайте добрината, госпожо — рече кардиналът, — да препрочетете мислено писмата ми.
— Писмата ви! — учуди се кралицата. — Значи сте ми писали?
— Много рядко, госпожо, за всичко, което имах на сърцето си.
Кралицата стана.
— Струва ми се — каза тя, — че се лъжем взаимно. Нека сложим бързо край на шегата. Какво говорите за писма? Какви писма и какво имате на сърцето или в сърцето, не знам изобщо как можахте да го кажете?
— Боже мой! Госпожо, може би съм се осмелил да издам тайната на моята душа.
— Каква тайна! В ред ли е разсъдъкът ви, господин кардинал?
— Госпожо!
— Ох, да не го увъртаме. Вие говорите, все едно искате да ми поставите капан или пък да ме поставите в неудобно положение пред свидетели.
— Заклевам ви се, госпожо, нищо не съм казвал… Наистина ли никой не подслушва?
— Не, господине, хиляди пъти не, няма никого, тъй че обяснете, но напълно, и ако сте още със здрав разсъдък — докажете го.
— О, госпожо, защо госпожа Дьо ла Мот не е тук? Тя щеше да ми помогне, тя, нашата приятелка, да събудя ако не привързаността, то поне паметта на Ваше величество.
— Нашата приятелка? Моята привързаност? Моята памет? Много ме учудвате.
— Ах, госпожо, умолявам ви — рече кардиналът, възмутен от острия тон на кралицата, — пощадете ме. Свободна сте да не обичате вече, но не обиждайте.
— О, Боже мой! — извика кралицата и пребледня. — О, Боже мой… Какво говори този човек?
— Много добре! — продължи господин Дьо Роан, който се оживяваше толкова повече, колкото повече кипваше гневът му. — Много добре! Госпожо, смятам, че бях достатъчно дискретен и достатъчно сдържан, за да не се отнасяте така грубо с мен. Впрочем аз ви упреквам само за дребни огорчения. Сгреших, че се повтарям. Трябваше да зная, че когато една кралица каже „не искам вече“, това е повелителен закон, все едно някоя жена да каже „искам“.