Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Но после, след посещението в някогашната фабрика на баща й, тя отново бе съзряла онази искрица в сивите му очи и вече знаеше отвъд всяко съмнение, че не е сбъркала.
Танцът едва бе започнал.
Докато вървяха по мрачния коридор на една от сградите, в които се предлагаха стаи, тя му направи знак да се отдръпне встрани. Искаше тази стая. Искаше да положи глава някъде на сухо и да заспи. Решително допря кокалчетата си във вратата, която като че ли щеше да се разпадне всеки миг, ако не бе достатъчно внимателна.
Надзърна в списъка и докато чакаше да й отворят, го пъхна в джоба си. Сградата, подобно на останалите, които бяха обиколили, би трябвало да осигурява стаи на пришълците. Императорът се нуждаеше от работници.
Тя вече си представяше, че това е тяхното място. Втренчи поглед в лекьосаната зеленикава ламперия. Едно петно й заприлича на конска задница с вдигната нагоре опашка. Докато го гледаше, си представи бъдещия им живот. Видя се как се занимава с ежедневните си дела, как Ричард минава всеки ден покрай това петно, докато отива на работа сутрин и се прибира вечер. Също като другите.
Ричард наблюдаваше стълбата зад вратата, на която Ничи почука повторно. Стълбите сякаш го гледаха в отговор. Ничи не можеше да разбере защо Ричард гледа дадено нещо, но се бе научила да не подценява инстинктите му. По израза на лицето му разбра, че мрачното стълбище нещо не му харесва. Като Сестра на мрака Ничи не се плашеше от онова, което плашеше обикновените хора. Почука отново.
Отвътре им извикаха да се махат.
— Трябва ни стая — обяви Ничи с глас, който не търпеше възражения. Почука по—силно. — Вие сте в списъка.
Стаята наистина ни трябва.
— Станала е грешка — чу се приглушен глас отвътре. — Няма свободни стаи.
— Вижте какво — разпалено продължи Ничи, — става късно …
Трима младежи, които тя не бе забелязала в тъмното, се измъкнаха от сенките на стълбите и застанаха край перилото. И тримата бяха голи до кръста, показвайки мускулестите си тела. И тримата стискаха по един нож.
— Виж ти, виж — обади се единият подигравателно, докато я оглеждаше с похотлив поглед. — Кой е дошъл?
— Два подгизнали жалки плъха?
— Харесва ми опашчицата на малкото русо плъхче — поде другият.
Ричард я сграбчи за ръката и без да каже нито дума, я извлече навън през главния вход. Ничи се дърпаше, забила пети в земята, и протестираше гневно. Не можеше да повярва, че самият Господар Рал, Търсачът на истината, онзи, който носи смърт, може да се уплаши от трима мъже — всъщност момчета.
Докато слизаха по разнебитените стълби, той я изгледа изпод вежди и й прошепна в ухото:
— Ако си забравила, не разполагаме със силата си. Не ни трябва да се забъркваме в подобни проблеми. Не искам да се бия заради някаква си стая. Не си струва. Да знаеш кога не бива да влизаш в бой е точно толкова важно, колкото и да знаеш как.
Ничи искаше стаята, но в крайна сметка реши, че Ричард вероятно е прав. Тримата ухилени младежи ги наблюдаваха от прага и ръсеха обиди по адрес на Ричард. Засега не им се излизаше под дъжда. Ничи и преди бе виждала подобен род младежи. Тези тримата не бяха по—различни от другите — арогантни, агресивни и често пъти опасни. Добре поне, че от тях ставаха отлични войници в армията на Джаганг.
Ричард буквално я влачеше след себе си по улицата. Свърна по малките улички, като гледаше да завива често и напосоки, за да е сигурен, че онези тримата няма да ги проследят.
Алтур’Ранг изглеждаше бездънен. В мрачното, дъждовно време видимостта бе ограничена. Малките улички и безредни алейки се сливаха в обща маса покрай тях. Бяха минали доста години, откакто бе идвала тук за последно. Въпреки всичките усилия на Ордена за града бяха настъпили тежки времена. Тя не смееше да си помисли какво ли би станало, ако Ордена го нямаше да помага на тези хора.
Щом излязоха на по—широка улица, се озоваха пред малък навес, образуван от издадена напред козирка на една къща, под който се бяха натъпкали група хора, опитвайки се да се скрият от дъжда. Ничи се сгуши, за да се предпази от студа. Ричард заедно с останалите хора под навеса изпращаше с поглед появяващите се от време на време каруци, тьтрузещи колела из калната улица. Ничи се чудеше как може да не му е студено в такова време. Почувства топлината на тялото му, когато тълпата ги притисна по—плътно един към друг. Ричард я погледна, забеляза, че трепери, но не можеше да се накара да я прегърне, за да я постопли. Тя не го помоли.