Камъкът на раздялата

Саймън реши, че няма смисъл да седи на едно място и да тъгува. Пък и небето ставаше неприятно тъмно за предобед и снеговалежът се засилваше. Той се вгледа печално в огледалото. Каквото и да беше огледалото на Джирики, принцът на ситите бе казал истината — че то няма да го доведе по вълшебен начин при Саймън, когато изпадне в беда. Младежът прибра огледалото, изправи се и потърка ръце.

Бинабик и Слудиг можеше още да са някъде наблизо — вероятно също като него бяха паднали в снега и имаха нужда от помощ. Нямаше представа колко дълго е лежал безпомощно в хватката на съня, колко дълго е слушал тайнствената жена да говори в сънищата му — можеше да са часове, а можеше и да са дни. Спътниците му можеше още да са наблизо, а можеше и да са се отказали да го търсят. Можеше да са на цели левги оттук.

Докато обмисляше безрадостните перспективи, той започна да върви в нещо, което се надяваше да е разширяваща се спирала — смътно си спомняше, че Бинабик му беше казал, че така се прави, когато си се изгубил. Обаче не беше сигурен, че спираловидното ходене е точно това, което да прави, тъй като не бе сигурен точно кой се е загубил. Освен това не бе обръщал особено внимание, когато дребосъкът бе обяснявал как човек да изчисли тази спирала — лекцията на трола за ориентиране в гората бе засягала движението на слънцето, мъха по кората на дърветата, посоката, в която се простират корените, които са в течаща вода, но когато Бинабик бе обяснявал всичко това, Саймън бе гледал как един трикрак гущер бавно куцука по земята. Жалко, че Бинабик не се бе опитал да направи обяснението си малко по-интересно, но сега бе твърде късно, за да направи нещо по въпроса.

Продължи да гази из все по-дълбокия сняг. Невидимото слънце се издигаше зад покривалото от облаци. Краткият следобед дойде, а после почти веднага се заприготвя да си отиде. Вятърът духаше и бурята хвана Алдхеорте в заскрежените си пръсти и стисна. Студът пронизваше Саймън през наметалото му, което започна да му се струва тънко като воала на някоя дама; бе му изглеждало достатъчно топло, когато бе с приятеля си, но сега, като се замисли за това, не можа да си спомни кога за последен път му е било наистина топло.

Денят привършваше. Стомахът също започна да го боли. За последно бе ял в абатството при Скоди — споменът за яденето и за последвалите събития го накара пак да се разтрепери, този път вече не от студ. Кой би могъл да каже колко време е минало оттогава?

„Ейдон — молеше се той, — дай ми храна“. Мисълта се превърна в някакво стихче, което отекваше отново и отново в главата му в такт със скърцането на снега под краката му.

За съжаление, това беше проблем, който не искаше да си отиде само от мисълта за нещо друго. Но и не бе станал толкова лош, колкото би могъл: Саймън знаеше, че не може да се загуби повече, отколкото е в този момент, но можеше да огладнее много повече.