Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Очите й, които се стрелкаха диво, се спряха на нещо, издълбано върху вратата, и тя се ококори от изненада.
Някой бе издълбал в дървото „Мириамел“. Буквите бяха изчегъртани дълбоко, като че ли който и да го бе направил, е бил хванат като Рейчъл и се е занимавал с това, за да минава времето. Но на първо място, кой би могъл да направи такова нещо, и то тук?
За миг тя се замисли за Саймън — спомни си как момчето се катереше като маймуна и се забъркваше в какви ли не неприятности. Той бе обичал Кулата на Зеления ангел — нали съвсем малко преди крал Джон да умре почти беше бутнал клисаря Барнабас надолу по стълбите? Рейчъл се усмихна тъжно. Голям дявол беше това момче… но вече го нямаше.
Внезапно ри спомни какво бе казало момчето на свещаря, Джеръмайъс. Усмивката изчезна от лицето й. Приратес. Приратес бе убил момчето й. Като си помисли за алхимика, Рейчъл усети омраза, която гореше и бълбукаше като негасена вар, омраза, различна от всичко, което бе изпитвала през живота си.
Замаяна, тя поклати глава. Бе ужасяващо да мисли за Приратес. Онова, което Джеръмайъс й бе казал за свещеника, й навяваше черни мисли — не бе знаела, че може да изпитва такива чувства.
Изплашена от силата им, тя се помъчи да се съсредоточи отново върху издяланото на вратата.
Взря се във внимателно изрязаните букви и реши, че в каквито и други неприятности да се бе забърквал Саймън, тази беля не е негово дело. Дори и под обучението на Моргенес, почеркът на Саймън се бе разхождал по страницата като пиян бръмбар, а тези букви бяха издълбани от някой образован. Но кой би издялал името на принцесата на такова непосещавано място? Без съмнение клисарят Барнабас бе използвал този килер, но мисълта как това отвратително влечуго старателно чегърта името на принцесата върху вратата надминаваше въображението на Рейчъл, въпреки че тя знаеше какви злини и глупости правят мъжете, ако се освободят от доброто влияние на жените. Но дори и при това положение изобщо не можеше да възприеме клисаря Барнабас като линеещ влюбен.
Мислите й се разсейваха. Рейчъл се сгълча ядосано. Наистина ли бе толкова стара и уплашена, че да се разсейва в момент, когато имаше толкова много важни неща, за които да мисли? Един план се бе оформил в главата й още от нощта, когато с останалите камериерки бе спасила Джеръмайъс — но една част от нея искаше да го забрави, искаше нещата да са точно по начина, по който бяха някога.
„Нищо вече няма да е същото, стара глупачке. Признай си го“.
Бе все по-трудно и по-трудно да се скрие от такива решения напоследък. След като прибраха избягалото момче на свещаря, тя и подчинените й най-после осъзнаха, че няма друго решение, освен да му помогнат да избяга. И така, бяха го измъкнали от Хейхолт една привечер, преоблечен като камериерка, която си отива вкъщи в Ерчестър. Докато наблюдаваше нещастното момче да куцука към спасението си, Рейчъл бе споходена от прозрение: вече не можеше да се прави, че не забелязва злото, което населяваше дома й. Тя бе управителка на камериерките и щом видеше нещо развалено, трябваше да го почисти.
Чу тропането на тежки ботуши по белия каменен под на камбанарията и рискува да погледне през тесния процеп. Увитата в зелено фигура на краля тъкмо изчезваше през вратата. Тя слушаше, докато стъпките му слизаха и заглъхваха все повече, а после изчака дълго, след като изобщо бяха спрели да се чуват, преди да се спусне по стълбата. Излезе иззад завесата в проветривото стълбище и избърса челото и бузите си — бяха влажни от пот въпреки студения камък около нея. Като стъпваше внимателно и тихо, заслиза надолу.
От разговора на краля с графа бе разбрала много неща. Сега вече трябваше само да чака и да мисли. Определено подготвянето на такова нещо не можеше да е и наполовина толкова сложно като ръководенето на едно пролетно почистване, нали? А и, посвоему, тя планираше точно това, нали така?
Старите й кости я боляха, докато бавно слизаше по безкрайното стълбище на Кулата на Зеления ангел, но на лицето й се изписа странна усмивка — усмивка, която би накарала камериерките да потреперят.