Камъкът на раздялата

На това ли приличаше умирането, зачуди се изведнъж той? Дали част от теб остава в тялото ти, както в призрачната песен на Скоди? Дали човек лежи в земята и чувства как мислите му изчезват малко по малко като пясъчен нанос, отнасян от течащ поток? Но пък в края на краищата толкова ли щеше да е ужасно — да лежи в тъмното и влажното и просто бавно да престане да съществува? Нямаше ли да е по-добре от безумните тревоги на живите, от безполезната борба с невъзможни вероятности, от паническата и безсмислена битка срещу крайната победа на смъртта?

Да се предаде. Просто да спре да се бори…

Усещаше в себе си някакво мирно звучене, като тъжна, но красива песен. Приличаше на нежно обещание, на целувка преди сън…

Залитна напред. Стресна се, протегна ръка и се подпря на ствола на една подобна на скелет бреза. Сърцето му биеше много бързо.

С учудване видя, че по раменете и ботушите му се е натрупал сняг, като че ли бе стоял на едно място много дълго — но бе изглеждало като най-краткия миг! Разтърси глава и запляска бузите си, докато бодежите не върнаха живота в тялото му. Наруга се наум. Да заспи прав! Да замръзне като шушулка! Що за идиот беше?!

Не! Изръмжа и пак разтърси глава. Бинабик и Слудиг бяха казали, че е почти мъж: нямаше да ги опровергае толкова лесно. Беше студено и беше гладен — това беше всичко. Нямаше да се разплаче и да се откаже като прислужник, заключен извън кухнята. Беше преживявал и по-лоши неща от това.

Но какво трябваше да направи?

Не можеше да реши проблема с липсата на храна, знаеше, но това не беше чак толкова лошо. Едно от нещата, които Бинабик бе казал — Саймън си го спомняше много добре, — бе, че човек може да изкара много време без храна, но не може да оживее и една нощ на студа без подслон. По тази причина, винаги казваше тролът, огънят е много, много важен.

Но Саймън не можеше да си запали огън.

Обмисли този тъжен факт и продължи да върви. Въпреки бързо сгъстяващата се тъмнина се надяваше да намери по-добро място за лагер, преди да спре. Снегът вече валеше по-силно. Саймън се влачеше по дъното на някакво плитко дере. Искаше да намери по-високо място, откъдето нямаше да му се наложи да си прокопава път навън, ако оцелееше през нощта. Докато си мислеше за това, напуканите му устни се разкривиха в болезнена усмивка. При ужасния късмет, който имаше, мястото, което щеше да си избере, сигурно щеше да бъде ударено от светкавица.

Той се изсмя дрезгаво и за миг се окуражи от звука на собственото си веселие, но вятърът грабна смеха му и го отнесе, преди да успее да му се наслади.