Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Имаш ли нужда да свършиш работата и ти? — попита Рейнолдс. — Ще ти помогна да слезеш, ако искаш, но не отказвай, щото после няма да има почивка.
— Ти се страхуваш. Голям смел регулатор като теб, ама уплашен, така ли е? Да, въпреки татуировката на ковчега и всичко останало.
Рейнолдс се помъчи да се усмихне.
— Най-добре остави гадаенето на онези, които ги бива, госпожичке. Ще ходиш ли по нужда или не?
— Не! И ти наистина се страхуваш! Или не? Рейнолдс, който беше сигурен, че лошите предчувствия не са го напуснали след раздялата с Джонас, й показа пожълтелите си от тютюна зъби:
— Ако не можеш да приказваш смислено, затваряй си устата.
— Защо не ме пуснеш да си ида? Може би приятелите ми могат да направят същото за теб, когато те хванат.
Този път той се изсмя. Качи се на седлото, намести се и се изплю. Над него Демонската луна висеше като бледа и подута топка в небето.
— Мечтай си — промърмори. — Мечтай си колкото си искаш. Но ти никога повече няма да видиш онези тримата. Те са храна за червеите, така си е. Време е да тръгваме.
19
Кордилия не си беше легнала през цялата Жътвена вечер. Беше проседяла нощта в креслото си и въпреки че в скута й имаше плетиво, не беше изплела и една бримка. Сега, когато утрото напредваше, тя продължаваше да седи в същото кресло, зазяпана в нищото. Пък и какво ли имаше за гледане? Всичко се беше разпаднало изведнъж — всичките й надежди за съкровището, което Торин ще плати за Сюзан и за детето й, може би и още докато е жив, но със сигурност в завещанието си; всичките й мечти да си възвърне високото положение в обществото; всичките й планове за бъдещето. Бяха провалени от двама глупави младежи, които дори не умееха да си закопчават панталоните.
Седеше в креслото с плетивото в скута и пепелта, която Сюзан беше размазала по бузата й, и в главата й се въртеше само една мисъл: „Ще ме открият някой ден мъртва в това кресло — стара, бедна и забравена от всички. Това неблагодарно момиче. След всичко, което сторих за него.“
Внезапно дочу драскане по прозореца. Нямаше представа колко време е минало, преди звукът да проникне през вцепенението й, но когато това се случи, остави иглите за плетене и се надигна да погледне. Птица, може би. Или дете, което си прави шегички, без да е наясно, че светът всъщност вече е свършил. Каквото и да беше, трябваше да го прогони.
Отначало не видя нищо. После, тъкмо когато се канеше да се обърне, забеляза едно пони с каручка в края на двора. Каручката беше странна — черна, със златни знаци по нея — и понито стоеше с провесена глава, без да пасе; изглеждаше така, сякаш е изтощено до смърт.
Все още се мръщеше на тази гледка, когато съзря мръсна ръка, която отново задраска по стъклото. Кордилия зяпна и притисна ръце към гърдите си, сърцето й подскочи. Отстъпи назад и тихичко изпищя.
Дългите, мръсни нокти подраскаха отново и изчезнаха.
Кордилия остана на място за момент, разколебана, после тръгна към преддверието и спря край сандъка да вземе една полуизгоряла цепеница. За всеки случай. След това отвори вратата, отиде до ъгъла на къщата, пое си дъх и тръгна през градината с вдигнато над главата си дърво.
— Махай се оттук, който и да си! Изчезвай, преди…
Гласът й секна, когато видя старата жена, пълзяща през осланените цветни лехи близо до къщата… пълзяща към нея. Белите коси на вещицата (или поне останките им) бяха полепнали по лицето й. Бузите и челото й бяха покрити с гнойни рани; устните й бяха напукани и по мръсната й, изсъхнала брадичка се беше спекла кръв. Бялото на очите й беше добило мръсен жълто-сив цвят и ставите й скърцаха, докато се движеше.
— Добра жено, помогни ми! — простена чудовището. — Помогни ми, ако можеш, и ще ти се отплатя.
Кордилия не можеше да повярва на очите си.
— Рия? — прошепна. — Ти ли си, Рия?
— Аха — отвърна вещицата, пълзейки неуморно през мъртвите цветя, забивайки нокти в студената земя. — Помогни ми.
Кордилия отстъпи назад и отпусна импровизираната тояга.
— Не, аз… Не мога да вкарам такова нещо в къщата си… Съжалявам да те видя в такова състояние, но… Трябва да си пазя репутацията, знаеш… хората ме следят отблизо, тъй правят…
Погледна към Хай Стрийт, докато го казваше — все едно очакваше да види тълпа хора пред вратата си, които я зяпат, готови веднага да разпространят клюки за нея, но навън нямаше никой. Хамбри беше притихнал, улиците и входовете бяха празни, обичайната радостна глъчка на Жътвен ден липсваше. Обърна се отново към създанието, което се гърчеше в мъртвите й цветя.
— Племенницата ти… направи това… — прошепна съществото в калта. — Всичко… нейна е вината…