Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Не! — изкрещяха хората му.
— Ако се натъкнем на тях, приятели, какво ще направим?
— Ще ги убием — Викът беше толкова силен, че към небето се издигнаха ята гарвани.
Джонас беше удовлетворен. Все още докосваше торбата и чувстваше силата на топката. „Розова сила“ — помисли си и се ухили.
— Хайде, момчета! Искам тези танкери да са в горите на запад от Айболт преди хората да решат да запалят Жътвената клада.
16
Шийми, присвит в тревата и втренчен в полянката, едва не беше прегазен от черната каручка на Рия — пищящата, проклинаща вещица мина толкова близо до него, че подуши киселата й смрад. Ако беше погледнала към него, сигурно щеше да го превърне в птичка, животинче или дори в комар.
Видя Джонас да предава Сюзан на онзи с палтото и тръгна към края на полянката. Чу Джонас да инструктира хората си (мнозина от тях Шийми познаваше, срам го беше да види колко много каубои са тръгнали с лошия ловец), но изобщо не обърна внимание на думите му. Замръзна на място, когато те се качиха на седлата, ужасен, че биха могли да тръгнат към него, но те потеглиха на запад. Полянката се изпразни като по магия… само дето не беше съвсем празна. Капи погледна към отдалечаващите се ездачи, изпръхтя, сякаш ги изпращаше по дяволите.
Шийми предпазливо тръгна към него, разсъждавайки колко по-лесно би било да язди, вместо да ходи пеша. След това му хрумна нещо друго. Мулето можеше да изпръхти отново и да стресне човека, който придружаваше Сюзан.
— Ще намериш пътя към къщи! — каза му. — Сбогом, приятелю. Ще се видим някъде по пътя.
Откри пътеката, проправена от Сюзан и Рейнолдс, и се затича след тях.
17
— Отново приближават! — каза Алан малко преди Роланд и сам да го почувства — лек проблясък в главата му като розова светкавица.
— Много зависи от теб — прошепна Роланд и посочи прашката. — И от това.
— Знам.
— Колко заряда имаш?
— Почти четири дузини стоманени топчета — Бърт вдигна памучната торбичка, в която преди време баща му си беше слагал тютюна. — Плюс бомбичките в дисагите.
— Колко от тях са големи?
— Достатъчно са, Роланд. — Вече не се усмихваше. Погледът му беше отсъстващ като на убиец. — Достатъчно са.
Роланд приглади с ръка серапето си, оставяйки дланта си да привикне с грубата вълна. Роланд огледа приятелите си, опитвайки да се убеди, че всичко ще е наред поне докато успяват да си сдържат нервите.
— Онези край Висящата скала ще чуят стрелбата, щом веднъж започнем, нали? — попита Ал.
Роланд кимна:
— След като вятърът духа от нас към тях, без съмнение ще чуят.
— В такъв случай трябва да действаме бързо.
— Прав си. — Роланд се сети как беше стоял между зелените лехи зад Голямата зала, със сокола Дейвид на ръката си и стичаща се по гърба му пот. „Мисля, че ще умреш днес“ — беше промълвил на сокола и му беше казал истината. Но той самият беше оцелял; беше преминал изпитанието и беше тръгнал на изток. Днес беше ред на Кътбърт и Алан да минат през изпитание — макар не в Гилеад, а тук, в Меджис.
— Докажи се или умри — промърмори Алан, сякаш му четеше мислите. — До това се свежда всичко.
— Имаш право. Колко време ще им трябва да стигнат дотук?
— Най-малкото час. По-скоро два.
— Ще изпратят ли разузнавачи?
Алан кимна:
— Така мисля.
— Това не ми харесва — каза Кътбърт.
— Джонас се страхува да не се натъкне на засада — намеси се Роланд. — Например да не запалим пожар около него. Ще се поотпуснат, когато излязат на открито.
— Надяваш се да е така — поправи го Кътбърт.
Роланд кимна мрачно:
— Да, само се надявам.
18
Около тридесет минути след като напуснаха Джонас, Ленгил и останалите, Рейнолдс запрепуска по пътеката. Пайлън следваше коня му и продължи да се движи с лекота и десетина минути по-късно, когато той ускори движението му до лек, но равномерен галоп.
Сюзан се държеше за рога на седлото с вързаните си ръце и си мислеше, че лицето й сигурно е живописна картинка — чувстваше, че страните й са подпухнали, бяха втвърдени и болезнени. Кожата й се дразнеше дори от полъхващия вятър.
На мястото, където Лошите треви отстъпваха пред Ската, Рейнолдс спря да даде на конете почивка. Слезе от седлото, обърна й гръб и се изпика. Сюзан се огледа и видя на хълма големия табун — конете вече се разпръсваха. Е, бяха успели да постигнат поне това: не беше много, но все пак беше нещо.