Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
Но този ден те не го намериха, нито откриха някакви следи от него. В дебелия слой прах следите от стъпките на гнома трябваше да се виждат ясно, но нямаше никакви следи. Панамон Крийл беше сгрешил в преценката си и гномът явно беше продължил да ое скита в бурята. Спасил се беше и от калта, и от наклона, и от пороите. Дъждът беше измил следите му, но с някаква странна перверзност беше оставил незакрит скъсания му ръкав. А парчето плат можеше да бъде довлечено откъде ли не, така че беше невъзможно да се определи откъде гномът беше дошъл или накъде беше отишъл. Когато нощта се спусна, тъмнината, която обгърна земята, беше толкова наситена, че нищо не можеше да се види на повече от няколко стъпки наоколо и те неохотно прекратиха временно издирването. Келцът пръв застана на пост, а Ший н Панамон се сгромолясаха напълно изтощени и почти веднага заспаха. Нощният въздух беше хладен, макар и не толкова влажен както през деня, и те тримата отново се завиха в полу-сухите си ловни наметала.
Утрото се върна както винаги много бързо с познатата сивкава мъгла. Този ден беше по-малко влажен от предишния, но в никакъв случай не беше по-приветлив. Слънцето продължаваше да бъде почти напълно скрито от оловната мъгла, която висеше неподвижно над главите им. Всичко наоколо тънеше в същата неестествена тишина и тримата се огледаха, обзети от чувството, че са напълно изоставени от света на живите. Огромната пустош сякаш започна да оказва забележимо въздействие върху Ший и Панамон Крийл. Ший беше станал раздразнителен и нервен през последните няколко дни, а веселият и приказлив по природа Панамон беше изпаднал в едно почти гробно мълчание. Само Келцът продължаваше да се държи както преди и лицето му беше безизразно и неразгадаемо както винаги.
Закусиха набързо от немай-къде и подновиха диренето си, почти с отвращение. И тримата горяха от желание това уморително преследване най-после да свърши. Продължиха напред донякъде водени от чувство за самосъхранение и донякъде поради факта, че просто нямаше къде другаде да отидат. И Панамон, и Ший, без да си дават сметка, започнаха да се чудят защо Келцът продължава преследването. Той си беше в родната земя и, ако беше сам, може би щеше да оцелее, стига да беше предпочел да тръгне по свой собствен път. През тридневния проливен дъжд другите двама се бяха опитали, без всякакъв успех, да разгадаят причините, поради които Келцът беше продължил да върви заедно е тях. Но вече бяха прекалено изтощени, за да имат сили да си блъскат главите с този въпрос Приемаха присъствието му с растящо подозрение и у тях все по-твърдо се загнездваше твърдото решение да разберат, преди края на пътуването им, кой беше той и какво преследваше. Докато вървяха с мъка през прахта и мъглата, сутринта постепенно и еднообразно премина в пладне. Съвсем неочаквано Панамон се спря рязко и извика:
— Следи!
Високият крадец нададе страхотен вик на задоволство, втурна се като луд към малката клисура вляво от тях, а Келцът я Ший го наблюдаваха смаяни. След малко и тримата бяха наклякали около ясно очертани следи от стъпки в дълбокия слой прах. Нямаше никакво съмнение за произхода им. Дори Ший разбра, че бяха оставени от ботушите на гном, с изядени и разкривени токове. Следата беше ясна и водеше някъде на север, но така лъкатушеше, сякаш миналият оттук мъж изобщо не е бил сигурен в посоката, която е следвал. Сякаш Орл Фейн е вървял безцелна Постояха още малко така и я разглеждаха. След рязката заповед на Панамон бързо се надигнаха. Следите бяха оставени преди няколко часа и, ако се съдеше по лъкатушенето им, те щяха да успеят да настигнат лесно Орл Фейн. Панамон едва прикриваше злорадото си ликуваме, което се излъчваше от съживеното му тяло при вида на края на продължителното преследване. Без да кажат дума повече тримата поеха с мрачна решителност на север. Този ден те щяха да заловят Орл Фейн.
Следата, която малкият гном беше оставил, криволичеше влудяващо объркващо през прашните възвишения на по-ниската част на Северната земя. На няколко пъти решаваха, че се движат почти право на изток, а в следващия момент установяваха, че са тръгнали точно в обратна посока. Следобедът се влачеше с педантична монотонност и въпреки уверенията на Келцът, че следите стават все по-пресни, нямаха чувството, че скъсяват бързо разстоянието. Ако нощта ги свареше преди да са успели да заловят плячката си, те можеха отново да я изпуснат. Вече два пъти насмалко да хванат гнома и всеки път се случваше нещо неочаквано, което ги принуждаваше временно да изоставят преследването. Нямаха никакво намерение това да им се случи трети път. Ший дори мислено се закле, че ако се наложи, ще продължи да търси Орл Фейн дори в непрогледна тъмнина.