Панаир на суетата (роман без герой)

Джейн Озбърн не можеше да не се съгласи с тези мнения относно поведението на сестра си. И когато първородният син на мисис Фредерик — Фредерик Август Хауард Стенли Деверьо Булък — се появи на света, старият Озбърн, когото поканиха на кръщенето и помолиха да стане кръстник, се задоволи да изпрати на детето златна чаша, в която имаше двадесет гвинеи за бавачката.

— Мога да ви уверя, че това е повече, отколкото ще дадат вашите лордове — заяви той и отказа да присъствува на обреда.

Но величественият подарък зарадва твърде много семейство Булък. Мария реши, че баща й трябва да е много доволен от нея, а Фредерик предричаше най-хубави неща за своя малък син и наследник.

Лесно може да си представи човек пронизващата болка, с която мис Озбърн, сред самотата си на Ръсъл Скуеър, четеше вестник «Морнинг пост», където името на сестра й се появяваше от време на време в рубриката, озаглавена «Моден свят», и където тя имаше възможност да види описанието на тоалета на мисис Ф. Булък при нейното представяне в двореца от лейди Фредерика Булък. Както вече казахме, животът на Джейн не допущаше подобен разкош. Тя водеше ужасно съществуване. Трябваше да става в тъмните зимни утрини, за да приготвя закуската на смръщения си стар баща, който можеше да изпъди навън цялата къща, ако чаят му не е готов в седем и половина. Седеше мълчаливо отсреща му, заслушана в съскането на чайника, цяла разтреперана, докато баща й четеше вестника и поглъщаше обичайната си порция чай, с козуначени сладкиши. В осем и половина той се надигаше от масата и отиваше в Сити и до вечеря тя биваше почти свободна — да надзирава кухнята и да се кара на слугите; да излиза с екипажа и да се вестява пред търговците, които се държаха с много голямо уважение; да оставя визитната си картичка и картичката на баща си в големите мрачни почтени къщи на техните приятели от Сити; или да седи самичка в обширната приемна и да чака гости; или да работи над някакво огромно ръкоделие от дебела вълна край огъня на дивана, съвсем близо до часовника с жертвоприношението на Ифигения, който тиктакаше и звънеше със скръбния си глас в мрачната стая. Голямото огледало над камината, заедно с другото голямо огледало на отсрещния край на стаята увеличаваха и умножаваха броя на свещниците, които сякаш изчезваха постепенно в някаква безкрайна перспектива, и ви се струваше, че стаята на мис Озбърн е център на цяла система от приемни зали. Когато тя махаше калъфа от кордовска кожа на рояла и се осмеляваше да вземе няколко акорда, звуковете отекваха печално и събуждаха скръбното ехо на къщата. Портретът на Джордж бе махнат и лежеше горе в едно от таванските помещения. И макар че споменът за него тегнеше над къщата и бащата и дъщерята често чувствуваха по някакъв инстинкт, че и двамата мислят за него, името на храбрия и едно време любим син никога не се споменаваше.