Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Десантната част на борда на имперския транспорт беше внушителна — цели седем отделения. Явно беше, че морето Доджал Хейдинг никак не е безопасно.
Жребецът на Калам замята глава, щом стъпи на главната палуба. Масивният люк, отвеждащ към трюма, представляваше всъщност подвижна платформа, вдигаща и спускаща се сантиметър по сантиметър. Качиха първите четири коня на нея.
Един побелял коняр, който стоеше до Майнала, изгледа и нея, и коня й.
— От последните покупки на Юмрука ли е?
Тя кимна.
— Великолепно животно — каза мъжът. — Добро око има Върховният юмрук.
„И нищо друго за коментар. Кучият син подготвя предстоящото си бягство съвсем показно и когато най-сетне напусне самият той, ще разполага с цяла флота бойни кораби за ескорт, несъмнено. Ех, Кенеб, за това ли трябваше да те доведем тук?“
„Махайте се от Ейрън“, беше казал Калам. Тя се бе постарала да убеди Селв в същото, преди да се сбогуват, но Кенеб вече бе включен в армейския строй. Към градския гарнизон на Блистиг. Нямаше да заминат никъде.
Майнала подозираше, че никога вече няма да ги види.
„И всичко това само за да тръгна по петите на един мъж, когото не разбирам. Мъж, когото дори не съм сигурна, че харесвам. Ех, жено, вече си достатъчно голяма за такова безразсъдство…“
Хоризонтът на юг бе като тънка сиво-зелена жилка, потръпваща сред облаците зной, издигащи се от пътя. Земята, проснала се пред тях, беше гола, осеяна с камъни, освен по разораната от коловози, осеяна с чирепи пътека на търговския керван, отклоняващ се от Имперския път.
Бойците от авангарда седяха неподвижно на конете си при кръстопътя. На изток и югоизток се простираше морският бряг, със селцата, градчетата и Свещения град Убарид. Небето в тази посока беше зацапано от пушеци.
Свит в седлото си, Дюйкър слушаше с останалите капитан Сълмър.
— … и единодушието по този въпрос е абсолютно, Юмрук. Нямаме друг избор, освен да изслушаме Нетпара и Пулик. В края на краищата бежанците са тези, които ще изстрадат най-много.
Капитан Лъл изсумтя презрително.
Лицето на Сълмър беше пребледняло дори под прахта, но той продължи:
— Дажбите им вече бездруго са на ръба на гладната смърт — о, вода при Ватар ще има, но какво ще правим по-нататък, сред пустошта?
Бълт се почеса нервно по брадата.
— Магьосниците казват, че не усещат нищо, но все още сме далече — цяла гора и една широка река има между нас и сушавите земи. Може пък тамошните духове на земята да са се заровили дълбоко — Сормо поне така твърди.
Дюйкър погледна към магьосника, който седеше мълчаливо, загърнат в наметалото на един старей на коня си, с лице, скрито в сянката на качулката. Историкът виждаше съвсем ясно станалото вече постоянно треперене на ръцете му. Нил и Недер все още се съвземаха след тежкото си изпитание при хребета Гелор, нито веднъж не се бяха показали от покрития фургон, който ги караше, и Дюйкър беше започнал да се чуди дали изобщо са живи. „Нашите последни три мага, а двама от тях или са мъртви, или са толкова отслабнали, че не могат да вървят, докато третият се състарява с по десет години за всяка седмица от това прокълнато от Гуглата пътуване.“
— Тактическите предимства трябва да са ви ясни, Юмрук — продължи Сълмър. — Колкото и порутени да се окажат стените на Убарид, ще ни осигурят по-добра защита от една земя, в която няма дори хълмове…
— Капитане! — изръмжа Бълт.
Сълмър млъкна, стисна устни в тънка, безкръвна резка.
Дюйкър потръпна от студ, който нямаше нищо общо с бавното захлаждане в края на деня. „Такава голяма отстъпка, Сълмър, от гледна точка на един уикски пълководец, е в рамките на доброто поведение на човек с по-долен ранг. Що за тънка кожа носиш на гърба си, капитане? Нищо чудно, че ти я смъкват толкова лесно, когато седнеш да си пиеш виното с Нетпара и Пулик Алар…“
Колтейн все едно не чуваше думите на Сълмър. Винаги правеше така. Посрещаше благородническото нахалство и дебелоочие по същия начин, по който се справяше с всичко останало — с хладно безразличие. Но колкото и добре да действаше това на уикците, Дюйкър виждаше как то прави Сълмър и други като него още по-дръзки.
А капитанът не беше приключил.
— Въпросът не е само военен, Юмрук. Гражданският елемент при тази ситуация…
— Повишете ме, командир Бълт — прекъсна го Лъл, — за да мога да напердаша с камшик това псе, докато от кожата му не остане само спомен. — И изръмжа на своя колега капитан: — Иначе ще си поприказваме някъде насаме, Сълмър…