Камъкът на раздялата

Тя не бе искала да шпионира, разбира се — не наистина. Бе чула гласовете, докато бе оглеждала злочесто мръсните стълби на третия етаж на Кулата на Зеления ангел. Бе отстъпила тихо от извитото стълбище в една ниша със завеса, за да не изглежда, че подслушва кралските работи, тъй като бе познала гласа на Елиас почти незабавно. Кралят се бе качил покрай нея — говореше, изглежда, на ухиления монах Хенгфиск, който го придружаваше навсякъде, но думите му приличаха на безсмислено бърборене. „Шепот от Накига“ каза той, както и „песни от по-високия въздух“. Говореше за „слушане на виковете на свидетелите“ и „скорошното идване на деня от сделката на хълма“ и за още по-неразбираеми неща.

Монахът с изпъкналите очи следваше краля по петите, както винаги правеше напоследък. Налудничавите думи на Елиас явно не го притесняваха: монахът само кимаше, докато се катереше нагоре — ухилената сянка на краля.

Развълнувана така, както не се бе вълнувала от много отдавна, Рейчъл последва двамата, докато не изкачиха може би хиляда стъпала нагоре по дългото стълбище на кулата. Дърдоренето на краля продължи, докато най-накрая двамата с монаха не изчезнаха в камбанарията. Уморена от възрастта си — а и гърбът я болеше, — Рейчъл остана на долния етаж, облегна се на стената и докато се мъчеше да си поеме дъх, отново се зачуди на смелостта си. Пред нея стоеше отворена работилница. Огромен скрипец бе разглобен на парчета върху покрития с дървени стърготини блок; един чук лежеше на пода, като че ли собственикът му бе изчезнал насред замаха си. До стълбището имаше ниша със завеса и когато монахът изведнъж затрополи обратно надолу по стълбите, тя нямаше избор, освен да се мушне в нея.

В дъното на нишата видя дървена стълба, която водеше нагоре в тъмнината. Знаеше, че е приклещена между краля отгоре и онзи, когото виночерпецът му щеше да доведе отдолу, така че нямаше друг избор, освен да се изкачи по нея, за да потърси по-сигурно скривалище: всеки, който минеше покрай нишата, можеше да дръпне завесата и да я открие, което щеше да доведе до унижението й или до нещо по-лошо.

Разбира се, по-лошо. Мисълта за главите, които гниеха като черни плодове върху портата Нарулах, пришпори старите й кокали нагоре по стълбата, която, както се оказа, водеше право в килера на звънаря.

И така, всъщност вината не беше нейна, нали? Тя не бе искала да шпионира наистина — тя на практика бе принудена да слуша разговора на Елиас с графа на Утаниат. Сигурно добрата света Риап щеше да разбере и щеше да се застъпи за нея, когато дойдеше времето да се чете от Великия свитък в преддверието на Небето.