Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Сафира се сниши, дръпна юздите и пришпори коня, сякаш искаше да отвлече звяра от Пащук.
Почти небрежно халата замахна с огромните си нокти — нокти, които блеснаха злокобно.
Зашлеви коня на Сафира, прекърши му врата и го отхвърли настрани. Сафира се превъртя във въздуха, блъсна се в един от грамадните нокти и падна зад чудовището.
Други три хали затичаха към мястото на боя.
Ха’Пим извика отчаяно, дръпна юздите и скочи от коня. Още преди да е стъпил на земята, една оръженоска стовари отгоре му славния си чук. Кръв и мозък плиснаха в лицето на Боренсон.
Побеснял, Маакет препусна срещу халите и размаха бойната брадва. Скочи в устата на чудовището, което бе ударило Сафира, нанесе страхотен удар през небцето и пъргаво изскочи обратно навън и замахна към крака на друго чудовище. Движеше се като мълния.
Пащук пусна юздите и вайлда и се хвърли към най-близката нападаща хала. Скочи на няколко стъпки във въздуха и замахна надолу с бойната си брадва към основата на врата на чудовището.
Боренсон спря коня си. Шансът Сафира да е оцеляла беше нищожен. Ударът, който беше получила, сигурно бе натрошил костите й.
Но и да беше оживяла, сега тя се намираше зад три хали: или под тях.
Дори да не я убиеха, щяха да я премажат.
— Изведи ни оттук! — извика детето зад него; стискаше го за кръста. Миризмата, която бе изхвърлила злата магесница, го задушаваше.
Той стисна зъби в безсилие. Беше страж на Сафира. Тя го притежаваше по-пълно, отколкото можеше да си представи.
Но също така беше обвързан и с Габорн. Знаеше дълга си. Боренсон разполагаше с вайлда на чародея Бинесман. Зелената жена беше мощно оръжие. Трябваше на всяка цена да я отведе при Бинесман.
Чу немощния вик на Сафира:
— Ахретва! Ахрет!
Макар да не разбра молбата й, разбра, че е жива. Силата на нейния Глас се оказа по-властна от хладната логика. Жената, която толкова храбро се беше втурнала сред гмежта от чудовища, за да донесе посланието, държеше сърцето му твърде здраво и той не можеше да устои.
„Е — вяло си каза Боренсон, — ето го моето бойно поле. Тук ще се мре. Макар да не е бойното поле, което бих избрал.“
Без никакви дарове, на които да разчита, и без никакво извинение към детето, което яздеше зад него, Боренсон скочи от коня и се хвърли в битка.
За половин секунда Ейвран се стъписа. Боренсон и телохранителите на Сафира бяха изоставили конете си — за да защитят Сафира.
Зелената жена стоеше неподвижно. Две чудовища се спуснаха към нея.
Ейвран извика:
— Грозен избавител, Светъл разрушител: кръв, да! Убий!
Зелената скочи срещу най-близката хала толкова бързо, че Ейвран почти не я видя. Пролет заби юмрука си в мозъка на халата и пръсна черепа й, сякаш най-сетне беше разбрала, че това е най-бързият начин да си вземе от сладката каша, която толкова й харесваше.
Двамата индопалски телохранители сечаха предните лапи на една хала. Съществото се изправи на задните си крака и се опита да отстъпи. Макар и с ужасяваща мудност и тромавост — поне в сравнение с надарените воини — сър Боренсон се втурна под огромния му корем и почна да сече между дихателните плочи. Телохранителите се обърнаха към другата хала, за да си отворят път към Сафира.
Вляво и зад Ейвран прииждаха още хали.
— Помощ! — изпищя тя. — Помощ!
Но никой не й се притече на помощ. Тя нямаше обаянието на Сафира. Беше само едно малко момиченце.
Ейвран скочи от коня. Зад нея една хала замахна със славния си чук и премаза великолепния жребец на Боренсон сред гейзер от кръв и черва.
Ейвран изпълзя, сви се и се помъчи да се направи на малка. Отчаяно затърси някое място, където да се скрие.
Зелената жена тъкмо беше пребила още една хала. Съществото дишаше механично, с отворена паст, грапавият му език, широк близо две човешки стъпки, висеше от устата. На Ейвран й се дощя да се мушне под чудовището, да се скрие в скута му, но звярът беше паднал на земята.
„В устата му — помисли тя. — Мога да се скрия там.“
И скочи в зейналата като пещера паст на чудовището. Небцето оформяше кухина колкото човешки ръст, но страните бяха покрити със слуз. Покритата с брадавици плът на венците беше почти черна, а зъбите на халата около нея, ред след ред, бяха като добре наточени кристални ножове. Ейвран се хвана за два от най-дългите и увисна на тях, за да не пропадне.
Дъхът на халата миришеше на гнило и само усилваше ужасната воня, създадена от злата магесница. Ейвран почти си представи, че звярът гние в ръцете й. Дланите я засърбяха, по тях се появиха черни мехури.