Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Когато през пролетта на 1954-та бях награден с оздравяване и в радостен полет написах „Република на труда“, имах предвид почти само тях и тъкмо на тях, на тия стари затворници и благословени мои приятели, исках да я прочета. Но четенето също не беше проста работа, те не са сами вкъщи, дъщеря им е опасна, а и къщурката им беше свряна между съседските, а аз исках с цяло гърло и да изпълнявам всички роли. Докато моята колиба беше добре разположена, от нея се вижаше всичко на 100 метра околовръст. Пиесата обаче беше огромна, един път и половина по-голяма, отколкото остана сега, четенето с антрактите щеше да отнеме пет часа, да стоят у дома толкова дълго денем — на съседите и комендатурата ще им се стори подозрително, а и на работа трябва да ходят, и домакинството иска време. И така, нямаше друг изход, освен да дойдат, когато се стъмни, и да останат цяла нощ. Нощта беше задушна, както е редно в края на юни, и тържествено лунна, каквито са само в степния простор. А прозорците трябваше да държим затворени, за да не се разнасят звуците, и по този начин оставихме всичкия въздух отвън, а седяхме в горещ задух и чувахме свиренето на газената лампа. През антрактите проветрявахме и аз излизах навън да огледам местността — не се ли е промъкнал някой? не ни ли подслушват? Но край колибата ми лежеха кучетата на Зубови, щяха да се разлаят. През тази нощ пред нас се изправи лагерният живот в цялата му ярка жестокост — усещането, което светът ще изпита след 20 години от „Архипелага“, а ние — през оная нощ. Излязохме след представлението — все същата необятна светлина, огряла цялата степ, само че луната беше се прехвърлила от другата страна, селото отдавна спеше, вече падаше предутринна мъглица и гледката ставаше още по-фантастична. Зубови бяха потресени — може би и защото за пръв път сериозно повярваха в мен и споделиха: ей тук, в тази колиба, се готви нещо зашеметяващо. И петдесетгодишната Елена Александровна, подпирайки се на ръката на своя близо шейсетгодишен мъж, каза: „И колко младежко е чувството ни! Имам усещането, че сме на върха на живота!“
Нас, политзатворниците, животът не ни глезеше с върхове.
Щом с Николай Иванович започнахме на „свободна“ служба да изкарваме пари вече не от лагерен мащаб, ние като две възмъжали момчета осъществихме отдавнашната си мечта: купихме си по един фотоапарат. (Това го извършихме след солидна подготовка, първо изучихме теорията, по книга. Н. И. много скоро написа на завод „Смена“ критичните си забележки за конструкцията на апарата.) Сладостта на тоя занаят обаче вече не можеше да засенчи, а само развиваше конспиративната ни мисъл: как да впрегнем и фотографията да ни служи. Изучихме по учебника техниката на репродуцирането, по време на лечебните ми пътувания до Ташкент набавях нестандартни химикали — и се научихме да преснемаме отлично. Недостроеният кирпичен сайвант, само стени без покрив, ме прикриваше от вятъра и от съседските очи: щом настъпеше рядкото за Казахстан навъсено време, бързах да ида там, монтирах преносимото си устройство и, дебнейки постоянното осветление (разпръснат ли се облаците, заръми ли дъжд — прекъсвай), бързах да фотографирам мъничките си ръкописни листчета (най-голямото беше 13 х 18 сантиметра). Но цялата главна прецизна работа предстоеше на Николай Иванович: да свали подвързията ня случайна английска книга, в двете корици да направи скривалища за по един плик, в пликовете да закрепи ивици от по четири кадъра, хем на няколко пласта, — и да залепи всичко по такъв начин, че книгата да изглежда като току-що изнесена от книжарницата! Сигурно това беше най-сложната подвързваческа работа, която Н. И. бе вършил през живота си, но да й се не нагледаш! (Тревожеше ни само, че от сребърните соли картонените подвързии ставаха по-тежки от очакваното.) Сега оставаше само да издиря онзи благороден западен турист, който се разхожда някъде из Москва и ще рискува да вземе криминалната книга от забързаните ръце на случаен минувач… Такъв турист не се намери, после аз преправих текстовете, бяха остарели. Запазих книгата като спомен за изумителната работа на Н.И., но в момента на провала през 1965-а я изгорих. Тя обаче и досега ми стои пред очите. Това бяха пиесите на Бърнард Шоу на английски, но съветско издание.