Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Колко хубаво ни изглеждаше мястото, където ни интернираха (докато беше безнадеждно-безизходно, вече толкова бяхме го обикнали!), и колко избледня то, когато ни бе подарена свободата и всички си заминаваха ли, заминаваха. За Зубови вече нямаше връщане в Краймосковието („Билети за страната на миналото не се продават!“ — любимата печална поговорка на Н. И. след лагерния опит). Щом е тъй, дали да не заминем за Крим? — предлагала Е. А.: в Симферопол били минали щастливите й младини и целият Крим за нея бил скъп спомен. При съветските порядки за всеки човек е трудно да се пресели някъде — тежат му топузи, а закъде е бившият политзатворник — на всичко отгоре нереабилитиран?

(Все не можели да им простят краткия подслон, даден на дезертьор.) Политзатворника изобщо никъде не искат да го приемат. Дълга кореспонденция, запитвания — най-сетне се съгласили да назначат доктор Зубов в Ак Джамия (сега Черноморское) — затънтено селище в северозападния гол Крим. През 1958-а си стегнали багажа и потеглили въпреки всички премеждия. От Крим, който се влага в тази дума и който помнела Елена Александровна, там нямало, кажи-речи, нищо; наоколо — пустинна степ, както и в Кок Терек, сходна беше дори пустинната опърленост на местността (веднъж се пошегувах: „Кок Терек, където комсомолците издълбали море“, но разбрах, че съм ги засегнал), за сметка на това гладък плаж, истинска черноморска вода, а най-важното, близо до къщата им — пейка с изглед към залива и съпрузите, хванати подръка, всяка вечер отиваха там да гледат залезите. Със своето смайващо умение да излъчват щастие от самите себе си и да са доволни от онова, кажи-речи, нищо, което имаха, Зубови преценили, че мястото е щастливо за тях и чак до смъртта си не го напуснаха. Е. А. рано за своите години губеше ли, губеше подвижността си, а сега — непрекъснато е на легло, вече не стига и до онази пейка. Умееха да живеят — вътрешен живот, двамката под тих покрив, с вечерна музика, с писане на писма до приятели — и това си им беше техният свят.

С пишещата машина се появиха втори екземпляри от всичките ми произведения и възникна смисъл да ги пазя разсредоточено. И редно беше да не обременявам повече старците — но нямах по-близки и по-доверени хора. През 1959-и им занесох от Рязан всичките си пиеси, лагерната поема и „Кръг първи“ (96-те глави), който тогава ми изглеждаше вече готов. И отново Н. И. измайстори двойни дъна, двойни стени в грубата си кухненска мебел — и изпокри нещата ми.

От Рязан продължих да си кореспондирам с тях сърдечно — но подробно само дотолкова, доколкото го разрешаваше подцензурността. Когато Твардовски призна моя „Денисович“, най ми се дощя да разкажа за това тъкмо на Зубови. Но всички нюанси не се побираха в писмото. А когато преди Великден 1962-ра довърших следващото преписване на машина на „Кръга“, хукнах с единия екземпляр към Крим. Там в познатата ми обстановка, край подобна кръгла маса, както едно време заразказвах на любимите ми старци за невероятните новомировски събития, докато Е. А. скубеше заклания за празничната трапеза петел, с пера в ръката се вцепеняваше от смайване — и тъкмо защото толкова познато се повтаряха нашите коктерекски уютни разговорки между трима ни, само че сега с електричество, аз самият с цялата му острота, май за пръв път, осъзнах това чудо: ами че ние никога нищо не бяхме се надявали да видим отпечатано, докато сме живи! А не се знае и — ще бъде ли…