Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Изпаднах във възторг, почувствах се освободен, кажи-речи, толкова, колкото при излизането ми от лагерната порта! И грееха очите на Н. И., и усмивка разшири побелелите му мустаци и брада: влезе в работа, не отиде на вятъра конспиративната му страст! Голям късмет беше това: в селище, където политическите заточеници са по-малко от четирийсет души, а руснаци няма и десетина, самодеен автор веднага да се натъкне на роден самодеен конспиратор! Не е ли чудо това?

По-късно Н. И. ми измайстори тайно скривалище и в грубата маса. Обемите за криене растяха, достъпността беше бърза, а колко улесни това нелегалното ми писателство: в последната минута преди да тръгна за училище, скривах всичко в усамотената си колиба с малко катинарче, с паянтови черчевета, и отивах за дълги часове съвсем спокойно: нито крадец ще се полакоми, нито агент от комендатурата нищо няма да намери, няма да разбере. И въпреки огромната ми (двойна) училищна натовареност, сега сколасвах всеки ден да надникна в моите листчета, всеки ден да понапиша нещо, а неделен ден — от сутрин до вечер, ако не ме погнеха на колхозна работа, — и не прахосвах всеки месец по една седмица за преговор и ново заучаване. Вече можех и да дообработвам текстовете си: виждах ги с несвикнали очи и не се страхувах, че промените ще подкопаят паметта ми.

Помощта на Николай Иванович през най-самотните минути от моя разгромен съсипан живот и съчувствието на пристигналата през есента Елена Александровна бяха поток от топлина и светлина, които ми замениха цялото останало човечество, от което се криех. Е. А. пристигна, а аз очаквах разрешение да замина — за раковия диспансер, почти сигурен, че ще умра. Сурово беше познанството ни и толкови делово си говорехме за скорошната ми смърт и как да се разпоредят те с имуществото ми. Реших да не оставям ръкописи в дома им, за да си нямат главоболия, но в моя двор зарових бутилка с лагерната ми поема и пиесата и единствен Н. И. знаеше мястото. От ташкентската ракова клиника (по-късно от Торфопродукт, после и от Рязан) им пишех чести, обилни, сочни писма, каквито след това никога през живота си не съм писал.