Шогун

Марико гледаше как Фуджико сипва последните капки от шишето. И тази чаша бе изпита като предишните, с безизразно лице.

— Додзо, саке — продума Блакторн. Донесоха още саке. И то бе изпито.

— Додзо. Саке.

— Марико-сан — разтревожи се Фуджико. — Господарят ми не бива да пие повече, ще се напие. Попитайте го дали не желае сега да се изкъпе. Ще изпратя да повикат Суво.

Марико го попита, но той заяви, че ще се изкъпе по-късно, Фуджико търпеливо поръча да донесат още саке, а Марико добави:

— Донесете и печена риба.

Новото шише бе изпито със същата безмълвна, решителност. Храната не го изкуши, макар да прие едно парченце след любезните увещания на Марико. Но не го изяде.

Донесоха още вино и още две шишета бяха пресушени.

— Моля ви да поднесете на Анджин-сан моите извинения, но в къщата няма повече саке — каза Фуджико. — Предайте му, че много се извинявам за това. Ще изпратя прислужницата в селото за още.

— Добре. Той пи достатъчно, макар че изобщо не му личи. Защо не ни оставите малко насаме, Фуджико? Сега е моментът да му направя предложение за вас.

Фуджико се поклони на Блакторн и излезе — доволна, че според обичая всички важни въпроси се обсъждаха винаги от трети лица, без присъствието на заинтересованите. По този начин и двете страни запазваха достойнството си.

Марико обясни за виното.

— След колко време ще донесат още?

— Много скоро. Може би ще искате сега да се изкъпете. Ще се погрижа да ви донесат сакето веднага щом пристигне.

— Торанага спомена ли нещо за моя план, преди да си замине? За морската флота?

— Не. Съжалявам, но нищо не каза.

Марико го наблюдаваше внимателно, за да забележи някакви признаци на напиване, но за голяма нейна изненада такива нямаше — ни най-лекото изчервяване, никаква забавена или завалена реч. Всеки японец, погълнал такова количество вино, щеше вече да е мъртвопиян.

— Изглежда, виното не ви харесва, Анджин сан?

— Не, много е слабо. Изобщо не може да ми подействува.

— Забрава ли търсите?

— Не, отговор.

— Ще направим всичко възможно, за да ви помогнем.

— Трябват ми учебници, хартия и пера за писане.

— От утре ще ви ги набавим.

— Не, Марико-сан. Още тази вечер. Искам веднага да започна.

— Торанага-сама обеща да ви изпрати един учебник… как се казваше? Граматика и книга с думи от светите отци.

— След колко време?

— Не знам. Аз ще остана тук три дни. Ако мога да ви бъда от полза. — И Фуджико-сан също ще ви помага. — Тя се усмихна, доволна заради него. — Щастлива съм да ви уведомя, че ви я дават за наложница и тя ще…

— Какво?

— Торанага-сама я попита дали е съгласна да бъде Ваша наложница и тя каза, че за нея това е чест, и се съгласи. Тя ще…

— Да, но аз не съм се съгласил.

— Моля? Не ви разбирам.

— Не я искам. Нито за наложница, нито да се навърта около мен. Много е грозна.

Марико не вярваше на ушите си.

— Но какво общо има това с въпроса за наложницата?