Шогун
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #1
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Шогун». Краткое содержание книги:
Шогун означаваше върховен военен диктатор. Само един от всички даймио можеше да притежава титлата и само негово императорско величество, божественият син на небето, живеещ в уединение в Киото заедно с императорското семейство, можеше да даде титлата.
С назначаването си шогунът получаваше абсолютната власт: печата и правата на императора.
Шогунът управляваше от името на императора.
Блакторн вървеше по пътеката от селото към къщата, която Марико му посочи и му обясни, че е негова. Тя искаше да го придружи, но той и благодари и отказа. Мина покрай коленичилите селяни и се насочи към хълма. Искаше да остане сам, да поразмисли.
Мисленето доста го затрудни. Нищо не разбираше. Бе потопил главата си в морето с надеждата да си проясни ума, но и това не бе помогнало. Накрая се отказа и започна да се разхожда безцелно по брега, покрай кея, през площада, през селото и се запъти към къщата — където щеше да живее отсега нататък и където — чак сега си спомни — по рано нямаше никаква постройка. Високо на отсрещния хълм се бе разпростряла втора голяма къща с от части керемиден и отчасти сламен покрив, с висока бамбукова ограда и многобройна охрана пред обкованата с желязо порта.
Из селото се шляеха самураи или разговаряха на групички; повечето се бяха оттеглили с маршова стъпка в стройни редици след командирите си в лагера отвъд хълма. Блакторн поздравяваше разсеяно онези, които срещаше по пътя си, и те любезно отвръщаха на поздрава му. Не се мяркаше никакъв селянин.
Спря пред портата. По трегерите и вратата имаше изписали йероглифи, а самата врата бе издялана като изящна решетка е цел едновременно да скрие и покаже градината и двора.
Преди още да посегне към дръжката, вратата се отвори и на прага застана изплашен до смърт старец, който му се поклони и му направи път да мине.
— Конбануа, Анджин-сан — потрепера гласът му жално.
— Конбануа. Чуй, старче, ъъ, о намае ка?
— Намае уаташи уа, Анджин-сан? А, уаташи уа Уеки-я… Уеки-я — повтори старецът името си с неописуемо облекчение.
Блакторн също го повтори няколко пъти, за да го запомни, като прибави към него „сан“, но старецът енергично заклати глава.
— Ийе гомен насай! Ийе „сан“, Анджин-сан, Уеки-я!
— Е добре, Уеки-я — съгласи се Блакторн и се запита защо да не е „сан“ като всички останали. После му махна с ръка, че е свободен, и старецът забързано изчезна.
— Трябва да внимавам повече, да не ги вкарам в беля — произнесе той на глас.
На верандата през отворената врата се появи изплашена прислужница и ниско му се поклони.
— Конбануа, Анджин-сан.
— Конбануа — отговори той. Смътно си спомни, че я бе виждал на кораба. И на нея й махна с ръка, че е свободна.
Чу се шумоленето на коприна и от къщата се появи Фуджико. След нея излезе и Марико.
— Приятна ли беше разходката, Анджин-сан?
— Да, Марико-сан — отговори той разсеяно, като почти не забелязваше нея, Фуджико, къщата и градината.
— Желаете ли чай? Или може би саке? Или да вземете една баня? Водата е топла. — Марико се засмя притеснено, разтревожена от погледа му. — Помещението на банята не е напълно завършено, но се надяваме да ви свърши добра работа.
— Първо малко саке, ако обичате, Марико-сан.
Марико каза нещо на Фуджико и тя изчезна в къщата. Прислужницата безмълвно нареди три възглавнички и пак излезе. Марико грациозно се настани върху едната.
— Седнете, Анджин-сан. Сигурно сте изморен.
— Благодаря.
Той седна на стъпалата на верандата, без да си сваля сандалите. Фуджико донесе две шишета саке и чаена чаша, както й бе казала Марико, а не миниатюрна порцеланова чашка, с каквато би трябвало да се пие саке.
— Нека му дадем повече саке наведнъж — беше казала Марико. — Най-добре би било направо да го напием, но Ябу-сан иска да разговаря довечера с него. Банята и сакето може да го отпуснат.
Блакторн изгълта подадената чаша топло вино, без да усети вкуса му. После още една и още една.
Те го бяха наблюдавали преди малко през открехнатата врата как се изкачва по хълма.
— Какво му е? — разтревожено попита Фуджико.
— Много се разстрои от думите на Ябу-сан относно селото.
— Че какво го засяга това? За него опасност няма. Изобщо не става дума за неговия живот.
— Варварите са много различни от нас, Фуджико-сан. Анджин-сан например смята, че и селяните са хора като всички останали, като самураите, а някои дори може да са по-добри и от самураите.
Фуджико нервно се засмя.
— Какви глупости, нали? Как може селяните да са равни на самураите?
Марико не отговори. Тя продължаваше да наблюдава Анджин-сан.
— Горкичкият — прошепна тя.
— Горкото село. — Фуджико сви презрително горната си устна. — Излишно прахосване на селяни и рибари Касиги Ябу-сан е глупак! Как може един варварин да научи езика ни за половин година! На варварина Цуку-сан колко години му трябваха? Май повече от двадесет? А той е единственият, който може горе-долу да говори японски.