Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
В името на най-доброто у вас, не пренасяйте този свят в жертва на най-лошите в него. В името на ценностите, благодарение на които сте живи, не позволявайте представата ви за човека да бъде изкривена от грозното, долното и глупавото у онези, които никога не са заслужавали да се наричат хора. Никога не забравяйте истинския образ на човека — гордо вдигнато чело, непримирим разум и уверена крачка, която го води към необятни възможности. Не позволявайте вашият огън да изтлее искрица по искрица в безнадеждното тресавище на приблизителното, на разните му там „не съвсем“, „не още“ и „въобще не“. Не позволявайте героят във вашата душа да загине в безнадежден копнеж по живота, който сте заслужавали, но никога не сте успели да постигнете. Проверете кой е пътят, по който вървите и каква е битката, която водите. Желаният от вас свят може да бъде спечелен, той съществува, той е реален, той е възможен, той е ваш.
Но за да го завоювате, трябва да му се посветите изцяло и да скъсате завинаги със своя предишен свят, с доктрината, че човекът е жертвено животно, което съществува заради удоволствията на другите. Борете се за ценността на собствената ви личност. Борете се за ценността на своята гордост. Борете се за това, което представлява същността на човека: неговия суверенен, рационален ум. Борете се с пламенната убеденост и с безусловната вяра в своята правота, знаейки, че вашият морал е Моралът на Живота, а вашата битка е в името на всеки напредък, на всяка ценност, на всяка възвишеност, на всяко добро, на всяка радост, които съществуват тук, на Земята.
Вие ще победите, когато бъдете готови да произнесете клетвата, дадена от мен при започването на моята битка. За онези, които искат да знаят кога ще се върна, ще я повторя сега, на всеослушание на целия свят:
„Кълна се в живота си и в любовта си към него, че никога няма да живея заради друг човек, нито пък ще искам от другиго да живее заради мен“.
Глава XXVIII
Егоистът
— Това не беше реално, нали? — каза господин Томпсън.
Те стояха пред радиото, след като и последните нотки от гласа на Голт бяха затихнали. Никой не беше мръднал в последвалата тишина; стояха, гледаха радиото, сякаш чакаха. Но радиото беше вече само дървена кутия с няколко копчета и платнен кръг, опънат върху празен високоговорител.
— Като че ли го чухме — каза Тинки Холъуей.
— Неизбежно беше — допълни Чик Морисън.
Господин Томпсън беше седнал на една щайга. Бялото продълговато петно на нивото на лакътя му беше лицето на Уесли Мауч, който седеше на пода. Далеч зад тях, като остров в безкрайния полумрак на студиото, стоеше изоставен и напълно осветен салонът, приготвен за предаването им — полукръг от празни кресла под мрежа от мъртви микрофони на светлината на прожекторите, които никой не беше поел инициативата да угаси.
Очите на господин Томпсън се стрелкаха по лицата наоколо, сякаш търсеха някакви особени вибрации, които само той познаваше. Останалите се опитваха да го правят крадешком, като всеки се мъчеше да огледа останалите, без да им позволи да уловят собствения му поглед.
— Пуснете ме да изляза! — изпищя млад треторазреден асистент, изведнъж, без да се обръща към никого в частност.
— Я се стегни! — сопна се господин Томпсън.
Звукът от собствената му заповед и хълцащият стон на силуета, задържан някъде в мрака, като че ли му помогнаха да си възвърне познатата версия на реалността. Главата му се подаде малко повече между раменете.
— Кой позволи това да ста… — започна той да надига глас, но спря; вибрациите, които улови, бяха опасната паника на притиснати в ъгъла същества. — Какво разбрахте? — попита той вместо това. Отговор не последва. — Е? — И зачака. — Хайде, някой да каже нещо!
— Не трябва да го вярваме, нали? — викна Джеймс Тагарт, завирайки лицето си в господин Томпсън по начин, който беше почти заплашителен. — Нали?
Лицето му беше разкривено, чертите му изглеждаха безформени и мустаци от малки капчици блестяха между носа и устата му.
— Я по-кротко — несигурно каза господин Томпсън и се отдръпна малко от него.
— Не трябва да вярваме! — Гласът на Тагарт беше равен, настойчив, изпълнен с усилие да запази полусънищата. — Никой не го е казвал преди! Това е само един човек! Не трябва да вярваме!
— Спокойно — каза господин Томпсън.
— Защо е толкова сигурен, че е прав? Кой е той, че да се изправя срещу целия свят, срещу всичко, казвано някога векове и векове наред? Кой е той, че да знае? Никой не може да бъде сигурен! Никой не може да знае кое е правилно! Няма правилно!