Камъкът на раздялата

— Имате предвид кралството на баща ви ли, ваше величество? — попита графът объркан и всъщност и уплашен. Бе изпитал само ужас, когато бе получил това повикване. Кралят вече не беше старият му приятел. Понякога изглеждаше почти непроменен, но Гутулф не можеше да пренебрегне реалността: онзи Елиас, когото бе познавал, все едно бе мъртъв. Бесилките на Площада на битките и коловете на портата Нарулах вече бяха претъпкани с тленните останки на онези, които по един или друг начин бяха разсърдили този нов Елиас. Гутулф знаеше как да държи устата си затворена и да прави онова, което му казват — поне още известно време.

— Не кралството на баща ми, идиот такъв. В името на Бога, моята ръка се протяга над много по-реално кралство, отколкото някога е било неговото. Крал Лут беше току на прага на баща ми; сега няма други крале освен мен. — Лошото настроение на Елиас като че ли се пооправи, когато той широко размаха ръка. — Не, Гутулф, на този свят има повече неща, отколкото би могъл и да сънуваш. Това някога е било столицата на могъща империя — по-голяма от Велики Римърсгард на Фингил, по-стара от Набан при императорите, по-мъдра от изгубената Кхандия. — Гласът му стихна и почти се загуби в повика на вятъра. — Но с негова помощ аз ще направя този замък седалището на още по-велико кралство.

— Чия помощ, ваше величество? — не можа да се сдържи да не попита Гутулф. Обзе го студена ревност. — На Приратес ли?

Елиас го погледна странно за миг, а после избухна в смях:

— На Приратес!? Гутулф, ти си наивен като дете!

Графът на Утаниат прехапа бузата си, за да сдържи гневните си (и вероятно фатални) думи. Сви и отпусна юмруци и най-после каза:

— Да, кралю.

Кралят отново се взираше през прозореца. Огромните камбани спяха на тъмни групи над главата му. Някъде далеч измърмори гръм. Елиас проговори:

— Но свещеникът има тайни от мен. Той знае, че мощта ми расте, докато разбирането ми се увеличава, и затова се опитва да скрие някои неща от мен. Виждаш ли онова там, Гутулф? — Той посочи през прозореца и изведнъж кипна: — В името на огньовете на Ада, човече, ти не можеш да видиш нищо оттам! Ела по-близо! Да не се страхуваш, че вятърът ще те замрази? — И се изсмя странно.

Гутулф пристъпи напред без желание: мислеше си какъв бе Елиас преди да го обземе лудост — избухлив, да, но не за дреболии; обичаше да се шегува, но с откровения хумор на войник, а не с това подигравателно и неразбираемо остроумие. Ставаше му все по-трудно и по-трудно да си припомни онзи друг човек, своя приятел. Бе иронично, но изглеждаше, че колкото повече полудява Елиас, толкова повече заприличва на брат си Джосуа.

— Ей там. — Кралят посочи над влажните покриви на Хейхолт към сивата маса на Кулата на Хйелдин до северната част на Вътрешната стена. — Дадох я на Приратес да я използва за различните си начинания — или разследвания, ако предпочиташ, — и сега той я държи винаги заключена; дори не иска да даде ключ на краля си. За моята безопасност, както казва. — Елиас се вгледа в мрачната кула на свещеника, сива като небето; горните й прозорци бяха от дебело червено стъкло. — Много се възгордя този алхимик.