Духът на демона

— Може би има по-добър път към подземията — каза Йойона. — Има стари тунели от едната страна, само на сто фута навътре. Повечето са блокирани, но можем да преодолеем препятствията.

— И ти знаеш накъде водят? — попита пазителят.

— Не — призна Йойона, — ала те всички стигат до едно място — най-старата част на манастира. Сигурен съм, че накъдето и да поемем, ще стигнем до позната за мен част от абатството.

Елбраян погледна приятелите си, търсейки потвърждение и те кимнаха. Предпочитаха неизползван път, по който няма да срещнат някой от монасите. Първо, по съвет на Джуравиел, те спуснаха решетката, за да не оставят следа за проникването си в абатството.

Скоро намериха старите тунели както Йойона бе предвидил, без проблеми минаха през бариерите, издигнати от монасите. Не след дълго вече вървяха по най-древните коридори в Сейнт Мер-Абел, неизползвани от векове. Подът и стените бяха изронени, а неравните ъгли на камъните хвърляха зловещи дълги сенки на светлината на факлите. Вода капеше от много места, а малки гущерчета пробягваха по стените и по таваните. По едно време Елбраян трябваше да извади Буря само за да си проправи път през дебелите паяжини.

Те бяха натрапници тук, както би бил и всеки друг, тъй като тези коридори вече принадлежаха на гущерите, паяците и на влажната прегръдка на най-страховития враг — времето.

Ала спътниците упорито крачеха по тесните, често криволичещи коридори, пришпорвани от мисълта за Брадуордън и Чиличънкови.

Тунелът бе тъмен, вихър от сиво и черно. Мъглата се промъкна към духа на блуждаещия Маркварт и въпреки че бе вън от тялото си, той все пак усети студения й допир.

За пръв път от много, много време Маркварт се замисли какво прави и дали не се е отдръпнал твърде далеч от светлината. Спомни си времето, когато бе младеж, когато влезе в Сейнт Мер-Абел за пръв път, преди около половин век. Беше изпълнен с вяра и идеализъм и тези качества го бяха издигнали нагоре, като стана непорочен на десетата си годишнина в манастира и отец само три години по-късно. За разлика от много други предишни върховни абати, Маркварт никога не бе напускал Сейнт Мер-Абел, за да управлява друг манастир и бе прекарал всичките си години в присъствието на камъните, в най-светия абеликански дом.

И сега, даде си сметка той, камъните му бяха показали нов, по-велик път. Той минаваше отвъд границите на своите предшественици, влизайки в места неизследвани, неизползвани. И така, след момент на съмнение Маркварт продължи да се спуска в тъмния и студен тунел. Той разбираше опасностите тук, ала бе сигурен, че ще може да се справи с всички злини, които намери, и да ги използва за добро.

Целта оправдава средствата.

Тунелът се разшири до черна равнина от сива мъгла и между нейните въртящи се могили и смрадливи миазми Маркварт видя изгърбени фигури, черни сенки в мрака, изкривени и отвратителни.