Духът на демона

Глава 1

Още един ден

Елбраян Уиндон взе дървения си стол и ценното си огледало и тръгна към изхода на малката пещера. Примигна, когато отмести покривалото, изненадан, че отдавна се е зазорило. За мъж с размерите на Елбраян — мускулест и висок шест фута и три инча — излизането от дупката изглеждаше нелека задача, но с ловкостта, придобита след години тренировки с гъвкавите елфи от Каер’алфар, той нямаше особени проблеми. Намери спътницата си Джилсепони, или Пони. Беше будна и събираше завивките и вещите им. Малко по-встрани големият кон Симфония изтропа с копита и изцвили, щом видя Елбраян — гледка, която би накарала мнозина да замръзнат. Симфония бе висок, с мощен мускулест гръден кош, който блестеше и на най-слабата светлина, и с очи, в които се четеше интелигентност. На челото си конят имаше бяло петно във формата на диамант, но освен него и няколкото бели петна по краката, беше черен като въглен, а тюркоазът — връзката между него и Елбраян, — бе закрепен магически на гърдите му.

При цялото това великолепие, обаче, пазителят почти не обърна внимание на Симфония, понеже, както често се случваше, погледът му се бе спрял на Пони. Тя беше с няколко месеца по-млада от него и му бе приятелка от детинство, а понастоящем съпруга. Косата й бе гъста, руса и се спускаше малко под раменете — за пръв път от години беше по-дълга от неговата грива. Денят бе облачен, а небето — сиво, но това не можеше да затъмни блясъка в очите на Пони. Пазителят знаеше, че тя е неговата сила, светъл лъч в тъмния свят. Енергията й изглеждаше неизчерпаема, както и способността й да се усмихва. Нищо не можеше да я уплаши, нито една гледка не можеше да я обезкуражи; тя се бореше методично и решително.