Ричард Лъвското сърце [bg]

Странни, много странни работи ми разправяш, сър Томас — произнесе болният крал, когато изслуша отчета на верния си барон Джилсланд. — Сигурен ли си, че този шотландец е честен, искрен човек?

— Трудно мога да твърдя такова нещо, господарю — отвърна ревнивият пограничен жител. — Твърде близо живея до шотландците и не мога да очаквам искреност от тях. Винаги съм смятал, че са красиви хора, но лъжци. А за този човек, ако се съди по държанието му, трябва откровено да ви кажа, че дори не само да е шотландец, но и самият дявол — той е искрен човек и говори истината.

— А какво мнение имаш за него като рицар, де Уо? — попита кралят.

— По-скоро ваша, а не моя задача е да наблюдавате рицарите на бойното поле, Ваше величество. Сигурно сте забелязали как се държи рицарят на Спящия леопард. За него се говорят хубави думи.

— Заслужил ги е, сър Томас. Самият аз съм виждал как се сражава. Ако винаги се намирам в първата редица, правя така, за да виждам как действат нашите васали и бойци, а не поради суетното желание да изпъкна, както мислят някои. Зная, че човешката хвала значи също толкова малко, колкото и димът; тръгвам на бой не заради празната слава.

Що чу подобно изявление от краля, де Уо се разтревожи. То никак не отговаряше на кралския характер. Баронът отначало си помисли, че само близката смърт е принудила Ричард да говори толкова пренебрежително за бойната слава, която бе всичко за него. Но като си спомни, че в преддверието на шатрата бе срещнал кралския изповедник, разбра, че това минутно смирение е било предизвикано от внушенията на свещеника. Затова нищо не отговори и само зачака какво ще се случи по-нататък.

— Да — продължи Ричард. — Обърнах внимание, че този рицар добре изпълнява своя дълг. Отдавна да съм го удостоил със своята милост, ако не биеше толкова на очи неговата самоувереност и предизвикателно горделивият му вид.

— Господарю — намеси се барон Джилсланд, като видя, че лицето на краля започва наново да почервенява, — страхувам се, че ще си навлека вашето недоволство, тъй като до известна степен поощрих претенциите му.

— Какво говориш, Мултън? — възкликна кралят, свъсил вежди и пламнал от гняв. — Нима си поощрявал нахалството му? Не може да бъде.

— Нека да ви напомня, Ваше величество, че мое задължение е да разрешавам или не на благородниците да държат в нашия стан по една-две хрътки, за да могат да се забавляват с прекрасното ловно изкуство. Освен това е грехота да се осакати или увреди толкова прекрасно животно като неговата хрътка.

— А нима хрътката му е толкова хубава? — любопитно се обади кралят.

— Тя е съвършено създание на небесата — отвърна баронът, който обожаваше лова. — Истинска северна порода. Широки гърди, силна задница, черна козина, малко посивяваща на гърдите и на краката. Никакви бели петна. Хрътката е толкова силна, че може да повали бик, и толкова бърза, че настига антилопа.