Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Ако не сложиш охрана тук, до два дни тя е мъртва.
— Ако разставяхме охрана край всеки, който ще е мъртъв до два дни, няма да ни остане полиция. Знаеш ли какво ще ме направи капитанът, ако отида да му давам ум как да си разпределя хората? Ще ме изрита по стълбите и ще запрати подир мен полицейската ми значка. Слушай какво — тя е никой! Неприятно ми е да го кажа така. Но такъв е законът. Ако беше някой, може би щяхме да поставим…
— Тогава ще я охранявам аз!
— Чуй се какви ги приказваш! Нали ще трябва да ядеш, да спиш. Не може да си постоянно тук, и ти го знаеш. В мига, в който изтичаш за един кренвирш, той, оня, който и да е, какъвто и да е, ако съществува, ще се вмъкне вътре, ще я накара само да кихне и тя е свършена. Тук не е идвал никой! Било е валмо косми, вардаляно от нощния вятър. Старикът пръв го е чул. Сега го чува госпожа Канарче.
Кръмли погледна нагоре по тъмното стълбище към мястото, осиротяло от птича песен, от пролетта в Скалистите планини, от некадърния органист, свирещ за малките си жълти другарчета в отдавна забравени дни.
— Дай ми време да помисля, синко — обади се той.
— И да те оставя да станеш съучастник в убийство, тъй ли?
— Ето го, пак започна! — Кръмли блъсна вратата и тя се отвори с писък. — Абе как става тъй, че ту те харесвам, ту се вбесявам с тебе?
— Така ли ти действам? — попитах.
Но той си беше отишъл.
Кръмли не се обади двадесет и четири часа.
Скърцайки ядно със зъби, заредих машината и размазах Кръмли на валяка.
— „Говори!“ — начатках на листа.
„Абе, как става тъй — натрака Кръмли някъде от вътрешността на моята удивителна машина, — че ту те харесвам, ту се вбесявам с тебе?“
След това машината написа: „Ще ти телефонирам в деня, когато умре жената с канарчетата“.
Видно е, че още преди години бях лепнал две листчета на моя „Ъндъруд“. Едното гласеше: „ДОСТОВЕРНО ТАБЛО ВИДЖИ“. На другото е главни букви пишеше: „НЕ РАЗСЪЖДАВАЙ“.
Така и сторих. Просто оставих раздрънканото табли Виджи да трещи и да трака.
„Кога най-сетне ще заработим заедно над проблема?“
„Проблемът — отвърна Кръмли с моите пръсти, — проблемът си самият ти!“
„Искаш ли да станеш един от героите на моя роман?“
„Аз вече съм“
„Тогава ми помогни.“
„Как не!“
„По дяволите!“
Гневно издърпах листа от машината.
В този миг звънна „личният“ ми телефон.
Тичах дотам, сякаш бяха десет мили, повтаряйки си: Пег!
Жените в моя живот са били библиотекарки, учителки, писателки или продавачки в книжарници. Пег бе поне три от всички тях, но сега бе много далеч оттук и това ме ужасяваше.
Цялото лято беше в Мексико — на специализация по испанска литература, за усъвършенстване на езика, пътуваше по влаковете с дрипави пеони или по автобусите с жизнерадостни прасета, пишеше ми изпепелени от любов писма от Тамасунчале, писма, изпълнени с досада от Акапулко, където слънцето блестяло силно, а продажните мъже изобщо не блестели; поне за нея не, за нея — приятелката на Хенри Джеймс, консултантката на Волтер и на Бенджамин Франклин. Навсякъде мъкнеше кошница, пълна с книги. Често си казвах, че гълта братя Гонкур като сандвич на закуска.
Пег.
Веднъж седмично ми телефонираше отнякъде, от дън земята — залутана из малки градчета с големи църкви или от големи градове, измъкнала се току-що от катакомбите е мумии в Гуанахуато, задъхана след стръмното слизане от Теотиуакан, и тогава, за някакви си три кратки минути, се вслушвахме в ударите на нашите сърца и повтаряме същите безсмислени думи отново и отново: онези литании, които звучат сладко, все едно колко пъти или колко често ги изричаш.
Всяка седмица, звъннеше ли, слънце озаряваше телефонната будка.
Всяка седмица, щом затворех слушалката, слънцето умираше и изпълзяваше мъглата, идеше ми да хукна и да се завия презглава. Вместо това съсипвах машината с бездарни стихове или написвах разказ за марсианката, която, болна от любов, си мечтае как един землянин пада от небето, за да я отведе и тъкмо заради това те пък го разстрелват.
Пег.
Друг път, понеже бях много беден, разигравахме телефонни хитрини.
Телефонният оператор от Мексико ме търсеше по име.
— Кой? — питах аз. — Кого търсите, не разбрах. Моля, повторете!
Чувах как Пег въздиша далеч-далеч. Колкото повече глупости издърдорвах, толкова по-продължително задържах връзката.
— Един момент, ако обичате, отново повторете.
Телефонистът повтаряше името ми.