Принцесата на татко
- Автор: Каменска-Донкова Румяна
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцесата на татко». Краткое содержание книги:
Венци свиреше и на китара. В училището е ръководил състав, а после и в Драгоман е ръководил група за кратко време. Вечер често вземаше китарата и си припомняхме песните от ученическите години. Спомняхме си старите песни, учехме и нови. Чувствахме единението още по-силно, защото и двамата сме отраснали с музика, а тя във всички времена е била неотделима част от любовта. Може би в подобен момент Гьотевият Фауст е възкликнал: „О, миг поспри, ти толкова си хубав!“.
Според мен една съпруга се чувства истински свободна и на мястото си, когато знае къде е всяко парцалче и съдче в дома й, нареди ги по свой вкус, грижи се за тях и ги поддържа. Домът, препълнен с всичко необходимо, стана мой. В готвенето не бях особено добра — вкъщи малко бях се учила, знаех само няколко ястия. Тук се усъвършенствах донякъде. Имам необикновената щастлива възможност да се радвам на двама мъже готвачи в семейството си. Известно е, че ако мъж е добър готвач, надминава всички жени. Първо, в родния ми дом, дядо ми готвеше много вкусно. Сега Венци дори го надминава. Когато готвя някакво ястие, спазвам рецептата или поне начина, по който го правя винаги. Може и да добавя нещо, но то е малко и незначително. Венци има особен усет към храните и тяхното съчетаване. Готви с истинско вдъхновение и едно и също ястие често има различен вкус и все пак винаги е хубаво. Той вдигна летвата много високо и се притеснявам като на изпит, когато готвя. Като цяло в това положение доброто е повече — Венци не отстъпва тенджерите на никого или ме допуска до тях само в краен случай.
Също като мен Венци няма баща, той е починал рано. Има само майка, която живее на село. За пръв път отивах в селска къща, пипнах как растат много плодове и зеленчуци — домати, чушки, тиквички, спанак — и преди бях ги пипала, но сега се запознах по-подробно със земеделските въпроси. А с животните преди съм имала съвсем малък допир — много ме беше страх от тях. За пръв път пипнах овце, кози, а особено приятно ми беше да галя магарицата Мария по зимната козина (лятната е по-гладка, но и по-къса). Тя беше много добра, обичаше хората и винаги, когато я доближим, подаваше главата си да я чешем. Въздухът на село е много чист и успокоителен. На мен, свикнала с градските условия, ми се завива свят и ми се доспива от уханието на треви и цветя и многото кислород.
Както става винаги, когато изглежда, че всичко е наред, проблемите не закъсняха. Това, че не мога да пиша на машина и да работя досегашната си работа, освен че ми беше много тъжно, предизвика неодобрение от страна на колегите ми. Някои открито казваха, че не ми се работи и се преструвам на болна, за да заема мястото на коректорите, защото имам висше образование. Страдах много, не можех да се върна на старото място, ръцете ме боляха, а нямаше и къде да отида да работя. С Венци дълго ходихме по мъките, за да мина на ТЕЛК, който ми определи 3 група инвалидност поради професионално заболяване. Лесно е да се каже, но докато разберем къде да отидем, изминахме много километри, чукахме на много врати. Странното бе, че и тези, които ме пращаха, не знаеха точно какво трябва да направя. Венци имаше завидно търпение, придобито през дългите години боледуване, когато всеки месец е ходел в София, за да му изпишат инсулин, а после и за прегледи на очите. С времето и аз придобих волското търпение на чакащия присъдата си болен. В последните години със Здравната каса процедурата стана още по-дълга и мъчителна и като се прибавят всички разтакавания, предвидени за инвалидите от „Социални грижи“ и разни други учреждения, дори и търпението на един вол сигурно би се изчерпало. Но всичко се нареди, получих необходимото решение и бях трудоустроена (тогава предприятието по закон беше длъжно да се грижи за служителите си, придобили професионално заболяване).