Принцесата на татко

В училище никога не съм била особено старателна с тетрадките и записването, така че ми дойде до главата да се уча на това много по-късно. Често когато решавах задачи, спестявах половината решения и като ме питаха защо не съм ги написала, казвах, че се подразбират. Наистина като студентка се научих на търпение, за каквото изобщо не съм предполагала, че притежавам. Подобно търпение е нужно при плетенето, то успокоява и укрепва нервите. Но за плетенето по-късно.

Третата диня, поезията, ми донесе най-много радост. Членувах в Литературен кабинет „Иван Вазов“. Освен че се събирахме веднъж на две седмици, за да прочетем и обсъдим творенията на някого, с много от членовете се срещахме през другите дни. Всяка събота или неделя у нас имаше гости. Баба ми правеше кексове и баници и прекрасен сироп от бъз. Прекарвахме дълги часове на сладка приказка, разменяхме си идеи и писания. Имаше един добър режисьор на дублажи Иван Атанасов и Йоана Пеева, библиотекарка в учителския институт. Те често идваха при мен и когато имах нужда, ми четяха. Редовно се организираха рецитали, където четяхме стихове и разкази. Само аз рецитирах наизуст, понеже се притеснявах да чета на брайл, за да не ми се чудят хората. Сред пишещите се чувствах на мястото си — имах приятели, бях уважавана. По-късно и завистта не забрави да подаде глава, но не й обръщах особено внимание — хубавото беше несравнимо повече. Баба ми неотлъчно беше с мен, водеше ме по рецитали. Всички в кабинета я обичаха, с някои се познавахме от по-рано, други дойдоха от София. Тя знаеше репертоара на всеки. Шеговито я наричаха критик на кабинета. Мои стихове излязоха в няколко издания на централния печат — в. „Пулс“, „Труд“, „Учителско дело“, сп. „Жената днес“, „Пламък“, „Читалище“ и по-малки местни издания (в. „Банкя“). За илюстрация тук ще напиша едно от стихотворенията, които особено ми харесват.