Ловци на кости

В лабиринта на Сянка не съществуваше видим дом на Азат и заради това в справянето със заплахите се прилагаха по-банални методи. Или така поне изглеждаше за Апсалар. Буквално всеки по-траен обект беше омотан с неразкъсваеми вериги и в прахта лежаха заровени тела, оковани в тези вериги. Двамата с Котильон се бяха натъквали на менхири, могили, древни дървета, каменни стени и канари, приютили неизброими пленници — демони, асценденти, привидения и духове. В средата на един каменен кръг бяха оковани три дракона, привидно уж мъртви, но плътта им нито се съсухряше, нито гниеше, и прах бе покрила широко отворените им очи. Това страховито място бе посетено от Котильон и в спомена се бе утаило смътно безпокойство — нещо повече се таеше в тази среща, подозираше тя, но паметта й не можеше да обхване целия живот на Котильон.

Чудеше се кой ли е оковал всички тези същества. Чия неведома сила бе могла да надвие три дракона? Толкова много неща в селението на Сянка оставаха непонятни за нея. А и за Котильон, както подозираше.

Кърдъл и Телораст говореха езика на Тайст Андий. И въпреки това отричаха да познават драконовото селение на Старвалд Демелайн. Срещали бяха Господарката на крадците, отдавна изпаднала от пантеона, макар че, ако в легендите на Даруджистан се съдържаше някаква истина, тя се беше появила за малко преди столетие, само за да изчезне отново.

„Опитала се да открадне луната.“ Една от първите истории, които й бе разказал Крокъс, след като Котильон така внезапно бе напуснал ума й. Приказка с местен привкус, която да подсили местния култ, навярно. Признаваше си, че изпита малко любопитство. Богинята й беше съименничка в края на краищата. „Имасс? — Не съществуваха никакви иконични изображения на Господарката — което бе доста странно, може би забрана, наложена от храмовете. — Какви са символите й? О, да. Отпечатъци от стъпки. И було.“ Реши да разпита призраците по въпроса.

Все едно, беше съвсем сигурна, че Котильон няма да остане доволен от това, че ги е освободила. Сенкотрон щеше да се разгневи. Но това само подсилваше мотивацията й. „Притежавана бях, но вече не съм. Все още служа, но така, както ми харесва на мен, не на тях.“

Дръзки твърдения, но все пак бяха всичко, в което можеше да се вкопчи. Един бог те използва, а след това те захвърля. Инструментът е изоставен, забравен. Вярно, Котильон като че ли не изглеждаше толкова безразличен като повечето богове по този въпрос, но доколко можеше да се разчита на това?

Под лунната светлина Апсалар намери тайната диря, лъкатушеща през руините. Тръгна по нея безшумно, от сянка на сянка, в сърцето на Джен’раб. Стига разсеяни мисли. Трябваше на всяка цена да се съсредоточи, за да не се окаже самата тя жертвата тази нощ.

На предателствата трябваше да се отвърне. Тази задача беше повече за Сенкотрон, отколкото за Котильон, или поне така бе обяснил Покровителят на убийците. Стари сметки за разчистване. Схемите бездруго бяха достатъчно заплетени и объркани, а това положение се влошаваше все повече, доколкото можеше да се съди по вълнението на Сенкотрон в последно време. Нещо от неговото безпокойство беше засегнало и Котильон. Шепнеше се за ново сливане на сили. Много по-мащабно от състоялото се преди, а по някакъв начин Сенкотрон се оказваше в центъра му. „В центъра на всичко.“