Ловци на кости
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #6
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-792-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ловци на кости». Краткое содержание книги:
Капитан Инашан присви очи и изгледа Карса.
— Разбираш ли думите ми?
— Дотук бяха съвсем прости — отвърна воинът.
Капитанът се навъси.
— Истината ли казва тя?
— Повече, отколкото схваща, но все пак има и неистини в разказа й. Не съм дух. Аз съм Тоблакай. Бивш телохранител на Ша’ик. Но тази жена се пазари с мен като с дух. Освен това нищо не знаеше — нито откъде ида, нито кой съм, тъй че като нищо може да си е въобразила, че съм дух от дивите земи.
При споменаването на Ша’ик откъм стражите и тълпата се надигнаха гласове и Сеймар видя как просветна лицето на капитана, най-сетне разбрал кой стои пред него.
— Тоблакай, спътникът на Леоман от Вършачите. Славни неща чухме за теб. — Посочи с ятагана си кожата на раменете на Карса. — Убиец на соултейкъни, бяла мечка. Палач на предателите на Ша’ик в Рараку. Разправят, че си убил демони в нощта, преди да загине Ша’ик — добави той, без да откъсва очи от гнилите очукани глави. — А когато била посечена от адюнктата, си тръгнал да се изправиш срещу малазанската армия — и те отказали да се бият с тебе.
— Има малко истина в думите ти — отвърна Карса. — Като изключим думите, които размених с малазанците…
— Един от ближните на Ша’ик — бързо заговори Сеймар, усетила, че воинът се кани да каже нещо неблагоразумно. — Как бихме могли ние, от Угарат, да не те приемем радушно? Малазанският гарнизон беше прогонен от този град и сега мрат от глад в цитаделата Моравал, оттатък реката, обсадени и без надежда за помощ.
— За това грешиш — каза Карса.
Искаше й се да го изрита. Но пък при последния ритник беше пострадала, нали така? „О, добре, вол такъв, иди и се обеси сам.“
— Какво имаш предвид? — попита капитан Инашан.
— Въстанието е разбито, малазанците си възвръщат десетки и десетки градове. Рано или късно ще дойдат и тук. Съветвам ви да сключите мир с гарнизона.
— Това няма ли да те изложи на риск? — попита Сеймар.
Воинът оголи зъби.
— Моята война свърши. Ако не могат да приемат това, ще ги избия всичките.
Арогантни думи, но никой не се изсмя. Капитан Инашан се поколеба, после прибра ятагана си в ножницата; войниците му го последваха.
— Чухме за провала на въстанието. За малазанците в укреплението — уви, може би вече е твърде късно. Заклещени са там от месеци. И от доста време никого не са виждали по бойниците…
— Аз ще отида там — заяви Карса. — Трябва да се направи предложение за мир.
— Разправят, че Леоман бил жив — каза Инашан. — Че предвожда последната армия и се е заклел да продължи да се бие.
— Леоман е тръгнал по своя си път. На ваше място не бих вложил вяра в този път.
Съветът не беше приет добре. Чу се ропот, но Инашан се обърна към войниците и вдигна ръка да млъкнат.
— Тези въпроси трябва да се поставят пред Фалада. — Обърна се отново към Карса. — Тази нощ в Хана на Дървото ли ще отседнеш?
— Да, макар че не е направен от дърво и би трябвало да се нарича Ханът на Тухлата.
Сеймар се засмя.
— Това го кажи на собственика, Тоблакай. Капитане, приключихме ли?
Инашан кимна.
— Ще пратя лечител да ти оправи крака, Сеймар Дев.
— В замяна благославям тебе и ближните ти, капитане.
— Твърде щедра си — отвърна той и се поклони.
Отделението си тръгна. Сеймар се обърна и изгледа гигантския воин.
— Тоблакай, как си могъл да оцелееш толкова дълго в Седемте града?
Той я изгледа отгоре, после напъха каменния меч в ремъците на гърба си.
— Не е създадена броня, която да устои на истината…
— Особено ако е подкрепена с този меч?
— Да, Сеймар Дев. Виждам, че на децата не отнема много време да проумеят това. Дори тук, в Седемте града. — Бутна портите и ги разтвори. — На Хавок ще му трябва ясла по-далече от другите животни… поне докато не поутоли глада си.
— Никак не ми харесва това — измърмори Телораст, пристъпваше нервно от крак на крак.
— Това е порта — рече Апсалар.
— Но накъде води? — попита Кърдъл, клатеше призрачната си глава.
— Навън. Към Джен’раб, в град Ерлитан. Там отивам аз.
— Тогава там отиваме и ние — заяви Телораст. — Има ли тела там? Дано. Хубава, здрава плът.
Тя изгледа накриво двата призрака.
— Каните се да крадете тела, за да приютите в тях духовете си? Не мога да позволя това.
— О, това не бихме го направили — отвърна Кърдъл. — Ще е притежаване, а това е трудно, много трудно. Спомените се омесват, водят до объркване, нелогичност…
— Така си е — рече Телораст. — А ние сме страшно логични, нали? Не, скъпа, телата… просто така, харесват ни. Те… утешават ни. Ти например. Ти си голяма утеха за нас, макар че още не ти знаем името.