Ловци на кости

Безплътен и полузрим, чезнещ и смътен, мъглив и разсипващ се на струйки дим, Амманас помръдваше нервно на древния Трон на Сянка. Очи като излъскан хематит се бяха приковали в мършавия мъж, който стоеше пред него. Оплешивял, ако не се броеше сиво-черната къделя над ушите и около тила на леко безформения череп. И двете вежди, съперничещи на чорлавата ивица косми в хаотичния си безпорядък, щръкнали и подскачащи в унисон с обърканото и неспокойно меле от чувства по сбръчканото лице.

Субектът мърмореше, при това не съвсем шепнешком:

— Не е толкова страшен, нали? Ту тук, ту там, ту зачезне, ту изникне, колебливо привидение на колебливо намерение, и може би колеблив интелект — най-добре да не му дам да ми отгатне мислите — изглежда строг, не, напрегнат, не, доволен! Не, чакай. Кротък. Изплашен. Не, възхитен. Но не за дълго, това е досадно. Изглежда отегчен. Богове, какви си ги мисля? Всичко друго, но не и отегчен, колкото и досадно да е това, може би, като ме гледа мене така, аз пък — него и Котильон ей там, дето е скръстил ръце, облегнал се е на стената и се подхилква — що пък за публика е той? Най-лошата, викам аз. За какво мислех? Е, добре, че мисля поне. Щото наистина мисля и може да се предположи, че и Сенкотрон прави същото, стига да приемем, разбира се, че мозъкът му не е изтекъл, щом като нищо не го държи на място освен сенки. Въпросът е, както добре ме посъветваха да си напомням, както правя в момента, въпросът е, че той ме призова. И ето ме мен, тук. Усърден слуга. Верен. Е, повече или по-малко — верен. Благонадежден. Повечето пъти. Скромен и уважителен — винаги. Поне привидно, а само привидното е важно на този свят, както и на всеки друг свят. Нали? Усмивка! Гримаса. Изглежда благонамерен. Благоприятен. Изтормозен. Навъсен. Не… надеен. Чакай, как някой изглежда „ненадеен“? Трябва да помисля за това. Но не сега, защото това не е ненадейност, това е неизбежност…

— Тишина.

— Господарю? Нищо не казах. О, я да си обърна очите настрана и да помисля над това. Нищо не казах. Тишина. Може би прави наблюдение? Да, това трябва да е. Пак се обръщаш, поглеждаш почтително и казващ на глас: Да, точно така, господарю. Тишина. Така. Как реагира той? Това да не би да е усилваща се апоплексия? Как да разбереш, с всички тия сенки? Виж, аз ако седях на този трон…

— Искарал Пъст!

— Да, господарю?

— Взех решение.

— Да, господарю? Ами, като сте решили нещо, защо просто не го кажете?

— Взех решение, Искарал Пъст…

— Нарочно го удължава. Да, господарю?

— Взех решение, че ти… — Сенкотрон замълча и като че ли прекара длан пред очите си. — Ох, майко… — измърмори и се надигна. — Взех решение, че трябва да свършиш малко работа.

— Господарю? Примигай, очите настрана. Този бог е луд. Аз служа на побъркан бог! Що за изражение изисква това?

— Върви си! Марш оттук!

Искарал Пъст се поклони.

— Да, разбира се, господарю. Моментално! — Остана на място. Завъртя глава и погледна умолително Котильон.

— Аз бях призован! Не мога да напусна, докато тоя разпенен идиот на трона не ме освободи! Котильон разбира — това там може да е насмешка, в тия ужасно студени очи — ох, защо не каже нещо? Защо не напомни на онова дърдорещо валмо дим на трона, че…