Ловци на кости

— Неочаквана гощавка. — Откъсна едно сбръчкано краче и захапа коравото, но сладко месо.

Леоман го изгледа на лунната светлина.

— Ще имаш странни сънища, ако ядеш това, Коураб.

— Сънища с духове, да. Те не ме плашат, командире. Перата ме плашат.

Леоман развърза шлема си и го свали. Погледна нагоре към звездите и рече:

— Какво искат войниците ми от мен? Към невъзможна победа ли съм длъжен да ги поведа?

— Ти си предопределен да носиш Книгата — отвърна Коураб с уста, пълна с месо.

— А богинята е мъртва.

— Дрижна е нещо повече от оная богиня, командире. Апокалипсисът е повече от всичко.

Леоман го изгледа накриво.

— Все още успяваш да ме изненадваш, Коураб Билан Тену’алас, след всичките тези години.

Доволен от похвалата или от онова, което взе за похвала, Коураб се усмихна, после изплю едно кокалче и отвърна:

— Имах много време да помисля, командире. Докато яздехме. Мислил съм дълго и тези мисли тръгнаха по странни пътеки. Ние сме Апокалипсисът. Последната армия на бунта. И вярвам, че сме предопределени да покажем на света истината за това.

— Защо го вярваш?

— Защото ни водиш ти, Леоман от Вършачите, и не си от тия, дето ще се шмугнат в някоя дупка като пълзящ мийр-рат. Нашият път води към нещо… знам, мнозина тук гледат на това като на бягство, но аз — не. Не и непрекъснато поне.

— Мийр-рат. — Леоман се замисли. — Това беше името на онези ядящи гущери плъхове в Джен’раб, в Ерлитан.

Коураб кимна.

— С дългите тела, с люспестите глави, да.

— Мийр-рат — повтори Леоман странно умислен. — Почти невъзможно е да се хванат. Могат да се промушват през цепнатини, през които и змия трудно ще пропълзи. Черепи със стави…

— Кости като зелени клонки, да. — Коураб осмука черепчето на жабата и го запокити встрани. Загледа как разпери криле и литна. Погледна командира си. — Ужасни животинчета, направо не са за гледане. Подплашат ли се, шмугват се в първата дупка, която им се мерне, колкото и малка да е. Една жена умряла с мийр-рат в носа, така поне чух. Заклещят ли се, почват да дъвчат. Пера навсякъде.

— Е, явно никой не ги държи за домашни любимци — каза Леоман, гледаше звездите. — Тръгнали сме към своя Апокалипсис, нали? Хм. Е…

— Можем да оставим конете — каза Коураб. — И просто ще полетим. Ще е много по-бързо.

— Но няма да е учтиво, нали?

— Вярно. Доблестни животни са това конете. Ти ще ни водиш, Крилати, и ще надделеем.

— Невъзможна победа.

— Много невъзможни победи, командире.

— Една би стигнала.

— Добре — рече Коураб. — Една тогава.

— Не го искам това, Коураб. Изобщо не го искам. Мисля си да я разпусна тази армия.

— Няма да стане, командире. Ние се връщаме в родното си място. Сезонът е за това. Да си свиваме гнездата на покривите.

— Мисля, че е време да поспиш — каза Леоман.

— Прав си. Ще поспя.

— Върви. Аз ще остана тук още малко.

— Ти си Леоман от Перата и ще бъде както кажеш. — Коураб отдаде чест и закрачи обратно към лагера, с неговата гмеж от едри лешояди. Не беше толкова лошо, разсъди той. Лешоядите оцеляваха, защото други твари не можеха, в края на краищата.