Ловци на кости
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #6
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-792-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ловци на кости». Краткое содержание книги:
Останал сам, Леоман продължи да се взира в нощното небе. Ех, онзи Тоблакай да беше до него сега. Гигантският воин беше сляп за несигурността. „Но и му липсва тактичност.“ Здравият кривак на логиката на Карса Орлонг нямаше да допусне никакво прикриване на неприятни мисли.
Мийр-рат. Трябваше да поразмисли за това.
— Не можеш да влезеш тука с тия неща!
Воинът великан погледна през рамо към влачещите се глави, после вдигна Сеймар Дев от седлото, пусна я на земята и слезе и той. Изтупа прахта от кожите си, пристъпи към стража на портата, сграбчи го и го запокити в една кола наблизо.
Някой изкрещя и млъкна, щом воинът се извъртя.
На двайсет крачки по улицата, в падащия сумрак, вторият страж тичаше презглава към стражевата постройка явно, за да вдигне другарите си. Сеймар въздъхна.
— Не започваш добре, Карса Орлонг.
Стражът сред купчината парчетии от строшената кола не помръдваше.
Карса я изгледа накриво.
— Всичко си е наред, жено. Гладен съм. Намери ми хан, с конюшня.
— Ще трябва да вървим бързо, а аз поне не ставам за това.
— Пречка ще се окажеш май — рече Карса Орлонг.
Някъде наблизо забиха в тревога камбани.
— Качи ме пак на коня си — каза Сеймар — и ще ти покажа пътя. Не че ще свърши работа.
Той се приведе.
— И внимавай, моля те — кракът ми няма да издържи повече блъскане.
Карса Орлонг я изгледа с отвращение.
— Мекушава си. Като всички деца. — Но този път не беше толкова небрежен, когато я вдигна на коня.
— Надолу, по ей онази улица — каза тя. — По-далече от камбаните. Има един хан, на улица „Тросфаладан“, не е далече. — Погледна надясно и видя отделение стражи, появило се на главната улица. — Побързай, ако не искаш да изкараш тази нощ в килия.
Бяха се насъбрали граждани. Един отиде при мъртвия или изпаднал в несвяст войник да го огледа. Друг се оплакваше за строшената си кола и сочеше Карса — но само когато воинът не гледаше към него.
Поеха по улицата, минаваща успоредно на древната крепостна стена. Сеймар изгледа смръщено тълпата зяпачи и извика високо:
— Аз съм Сеймар Дев. Да ви прокълна ли искате? Кой да е пръв?
Карса я погледна през рамо.
— Ти вещица ли си?
— Не го ли разбра досега?
— А ако те бях оставил на пътя, щеше ли да ме прокълнеш?
— Естествено.
Той изсумтя, нищо не каза десетина крачки, после отново се обърна.
— Защо не призова духове да те изцерят?
— Нямах с какво да се пазаря — отвърна тя. — Духовете, които можеш да намериш из пустините, са гладни създания, Карса Орлонг. Алчни и неблагонадеждни.
— Не може да си кой знае каква вещица тогава, щом трябва да се пазариш. Защо просто не ги обвържеш и да ги накараш да ти изцерят крака?
— Онзи, който обвързва, рискува да обвържат и него. По тоя път няма да тръгна.
Нищо не й отвърна на това.
— Ето я улица „Тросфаладан“. Виждаш ли онази голяма сграда с оградения с висока стена двор до нея? Ханът на Дървото се нарича. Побързай, преди стражите да са стигнали до ъгъла.
— Все едно, ще ни намерят — отвърна Карса. — Ти не си изпълни задачата.
— Не аз натресох онзи страж в колата!
— Той ме обиди. Трябваше да го предупредиш.
Стигнаха до двукрилата порта на двора.
От ъгъла зад тях отекнаха викове. Сеймар се извъртя на коня и видя тичащите към тях стражи. Карса измъкна огромния кремъчен меч.
— Почакай! — викна тя. — Нека първо поговоря с тях, воине, иначе ще трябва да се биеш с цялата градска стража.
Той я изгледа и попита:
— Заслужават ли милост?
Сеймар го зяпна за миг, после кимна и каза:
— Ако не те, поне семействата им.
— Арестуван си! — чу се вик.
Татуираното лице на Карса потъмня.
Сеймар се смъкна от гърба на коня, изпъшка, закуца и застана между великана и стражите — всички бяха извадили ятагани и се развръщаха на улицата. Зад тях се сбираше тълпа зяпачи. Тя вдигна ръце и каза високо:
— Просто стана недоразумение.
— Сеймар Дев — изръмжа един от мъжете. — Ти по-добре се дръпни, това не е твоя работа…
— Моя е, капитан Инашан. Този воин ми спаси живота. Фургонът ми се счупи в пустинята, а аз си счупих крака — виж ме. Умирах. Затова призовах дух от дивите земи.
Капитанът изгледа ококорено Карса Орлонг.
— Това е дух?
— Точно така — отвърна Сеймар. — Дух, който, разбира се, не знае нашите порядки. Стражът на портата се държа по начин, който духовете възприемат като враждебност. Той жив ли е?
Капитанът кимна.
— Само в безсъзнание, нищо повече. — После посочи отрязаните глави. — Това какво са?
— Трофеи — отвърна тя. — Демони. Измъкнали се от селението си и се приближаваха към Угарат. Ако този дух не ги беше убил, щяха да връхлетят върху нас. А след като и един читав маг не е останал в Угарат, много щяхме да я закъсаме, наистина.