Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Той се обръща към мен и ме поглежда. Изразът на лицето му е делови, като на охранител, но залагам главата си, че в очите му проблясват искри, сякаш му е забавно и приятно.
— Не — казва твърдо той. — Никога не сме се виждали. Иначе щях да си спомня.
И онова нещо в очите му отново проблясва. Той какво, подиграва ли ми се?
— Аз съм Хана — казва Хана. — А това е Лена.
И ме сръчква с лакът. Съзнавам, че сигурно приличам на риба с тая отворена уста и втренчен поглед, но съм прекалено ядосана, за да говоря. Той лъже. Сигурна съм, че вчера видях именно него, мога да се закълна.
— Аз съм Алекс. Приятно ми е да се запознаем — казва той. Докато подава ръка на Хана, продължава да ме гледа. После я протяга към мен и казва замислено: — Лена… Никога не съм чувал това име.
Аз се вцепенявам. Не знам какво да правя. Ако поема ръката му, сигурно ще припадна от срам, ще се почувствам, сякаш съм облечена в дрехи с два номера по-големи от моя. Никога не съм се докосвала до непознат. Но той продължава да стои там с протегната към мен ръка, така че накрая вдигам моята и послушно я слагам в неговата. Докосването ме разтърсва като електрически ток, отдръпвам я бързо и измънквам:
— Съкратено е от Магдалена — казвам.
— Магдалена. — Той накланя глава назад и присвива очи към мен. — Хубаво име.
Начинът, по който изговаря цялото ми име, ми харесва. В неговата уста се лее като музика, не трака като тенекиена кутия, както звучи, когато го произнасят даскалите. Кехлибарените му очи излъчват топлина и когато поглеждам в тях, виждам мама да полива палачинките с мед. Свеждам поглед, засрамена и ядосана, сякаш той е виновен за неканения спомен, сякаш е протегнал ръка и го е извадил от дъното на паметта ми.
Чувствам се глупаво и това ме ядосва още повече, затова нападам:
— Аз те познавам. Видях те вчера в онази лаборатория. Беше в наблюдателната зала и гледаше… видя всичко.
Куражът ми се изпарява в последната минута и нямам сили да кажа „Гледаше мен“.
Усещам, че Хана ме гледа изненадано, но я игнорирам. Сигурно е ядосана, че не съм й казала.
Лицето на Алекс остава спокойно. Не примигва, не губи усмивката нито за миг.
— Случай на объркана идентификация, предполагам. Охранителите нямат право да влизат в лабораториите по време на оценяване. Особено тези, които са на почасова работа.
За секунда оставаме загледани един в друг.
Вече съм сигурна, че ме лъже, и като гледам нахалната му, леко мързелива усмивка, ми се иска да го фрасна веднъж. Свивам ръце в юмруци, поемам дълбоко въздух и си налагам да бъда спокойна. По принцип не съм агресивна, затова не мога да си обясня защо се наежих така.
Хана разпръсква напрежението:
— Значи това било всичко? Някакъв си тъп знак „Влизането забранено“ и охранител на непълен работен ден?
Алекс задържа погледа си още няколко секунди върху мен. После се обръща към нея и я поглежда, сякаш я вижда за пръв път.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто си мислех, че лабораториите са охранявани по-добре. Вижда ми се лесно човек да проникне тук.
Алекс вдига вежди.
— А ти това ли искаше да направиш?
Хана замръзва, аз също.
Ако ни докладва като потенциални симпатизанти, нарушители или каквото и да било, ни чакат месеци наред проучвания и разпити. Ще трябва да кажем „сбогом“ на надеждите за висок резултат на оценяването. Страхът сковава мислите ми. Бързо си представям Андрю Маркъс да вади с пръст сопол от носа си и се отпускам.
Алекс явно подушва страха ни, защото вдига ръце и казва:
— Спокойно. Всъщност не ми изглеждате като терористи.
Сигурно сме истинска карикатура с широките шорти, потните тениски и маратонките в неоново зелено. Поне аз съм карикатура. Хана, както винаги, е като излязла от модно списание за спортни облекла. Ядосвам се на себе си, а с яда идва и руменината, бузите ми пламват в червено. Нищо чудно, че регулаторите са решили да отделят момчетата от момичетата. Иначе щеше да е истински кошмар, през цялото време щяхме да се ядосваме, да се срамуваме и тревожим.
— Оттук се отива само в товарителницата — посочва Алекс към складовете и паркинга. — Истинската охрана започва след това, близо до постройките. Там има двайсет и четири часова охрана, камери, електрически огради, всичко е както си трябва.